За спасяването на света

Двете жени и кучетата носели увито в бял покров тяло. До олтара ги чакала бяла вълчица. Изящна и грациозна, тя дори не трепнала, когато жените осквернили с човешките си нозе святото вълче капище. Чак когато положили обезобразеното тяло върху олтара и го отвили, вълчицата се изправила в образа на жена. Млада жена с дълга до петите сребристо-бяла коса и едри гърди, натежали от мляко.

Тя дълго гледала трупа, сякаш да види мъжа през жалките му останки.

– Купчина плът – прошепнала накрая. – Нима има нещо останало от онова, за което сте го обикнали и избрали?

– Животът и смъртта са като двете лица на една монета – студено отговорила жената, белязана с бели по рождение коси. – Може да се сменят и въртят до безкрай, монетата си е все същата.

Светата майка на вълците се дръпнала от олтара и се извърнала към нея:

– Да! Навярно ти знаеш всичко и за живота, и за смъртта. Предаде и мен, предаде и Княза. Повече не можеш да служиш на Сен.

– Вече си спомних коя съм била и не мога да служа на никого. Аз съм по-стара от тебе, по-стара от Княза, по-стара от този хълм и от луната, дето изгрява, защото аз ви родих първо, а после вие родихте мене.

Вълчицата кимнала скръбно и я проклела, както Князът на Сен ù заръчал:

– Ти беше древна и велика богиня, но пожела да идеш сред хората, за да им дадеш надежда и утеха. Ти стана белокоса жрица на Сен и прогледна в бъдното и служи на човеците много прераждания. Оттук насетне ще бъдеш нито богиня, нито жрица с бели коси. Твоите дъщери сред хората ще плащат за дарбите си. За надеждата – с болка, за утехата – с недъг. Така е справедливо. Това ми заръча твоят син. Само магията на древните клетви никой не може да ти отнеме. Новият пазител ще ти даде клетва, както някога ти се закле верени.