Поправките

– Изобщо не е вярно! Откъде според теб съм...

– Не и от мен – прекъсна я майка ѝ. – Не знам откъде децата ми са взели дарбите си, но не е от мен. Хич ме няма като готвач. Хич!

(Колко хубаво, и едновременно с това странно, ѝ беше да го изрече на глас! Все едно да попариш с вряла вода обрив от коприва.)

Денис изправи гръб и посегна към чашата си. Инид, която цял живот напразно се бореше с навика си да надзърта в чуждите чинии, беше видяла Денис да си взема три късчета сьомга, съвсем малко салата и коричка хляб. Скромността на дъщерята беше като укор в лакомия към майката. Сега чинията на Денис беше празна и тя като че ли не възнамеряваше да си сипе повторно.

– Само това ли ще хапнеш? – попита Инид.

– Да, приключих с обяда.

– Отслабнала си.

– Не съм.

– Гледай да не отслабнеш още повече. – От устата ѝ се откъсна скъпернически смях, с който прикриваше силните си чувства.

Алфред бавно насочваше натоварена със сьомга и киселец вилица към устата си. Храната падна и се пръсна на разкъсани парченца.

– Чип се е справил много добре – оповести Инид. – Нали? Сьомгата е много крехка и вкусна.

– Чип винаги е бил добър готвач.

– Ал, харесва ли ти храната? Ал?

Алфред държеше отпуснато вилицата. Долната му устна беше провиснала, в очите му се таеше мрачно подозрение.

– Хареса ли ти обяда? – попита Инид.

Той вдигна дясната си ръка и стисна лявата. Събраните ръце продължиха да треперят заедно, Алфред се взираше в слънчогледите в средата на масата. Като че ли предъвкваше киселото си изражение, преглъщаше страховете си.

– Чип ли го е приготвил? – измърмори той.

– Да.

Алфред поклати глава, все едно съкрушен от готварските умения на Чип, от неговото отсъствие в този момент.

– Състоянието ми се влошава – заяви той.

– Заболяването ти е в съвсем лека форма – отвърна Инид. – Трябва само да се нагласи точната доза на лекарството.

Алфред отново поклати глава.

– Хеджпет каза, че не би се нагърбил с прогноза.

– Най-важното е да продължиш да се занимаваш с нещо, да си активен, да не се оставяш.

– Не, не си слушала внимателно. Хеджпет много внимаваше да не вдъхне лъжливи надежди.

– Четох...

– Пукната пара не давам какво пише в твоите списания! Не съм добре и Хеджпет го потвърди.

Денис сковано протегна ръка и остави чашата си.

– Какво ще кажеш за новата работа на Чип? – попита я ведро Инид.

– Коя работа?

– Ами в „Уолстрийт Джърнъл“.

Денис заби поглед в покривката.

– Нищо не знам.

– Вълнуващо е, нали?

– Не знам.

– Мислиш ли, че е на пълен ден?

– Не е.

– Само не ми е ясно какво точно прави там.

– Не знам нищо, майко.

– Все още ли се занимава с право?

– Имаш предвид дали коригира за онази правна кантора? Да.

– Значи, все още е в кантората.

– Чип не е адвокат, майко.

– Знам, че не е адвокат.

– Но само повтаряш „занимава се с право“ и „още е в кантората“... Така ли обясняваш на приятелките си?

– Обяснявам им, че работи в правна кантора. Нищо повече. Правна кантора в Ню Йорк. И това е истината. Той наистина работи там.