Страшният съд [bg]

Джони целуна връхчетата на пръстите си.

— Хайде — каза той. — Ще бъдете мои гости. И Антъни Конджеми ще е там.

— Кой? — попитах.

— Онзи от „Млади и неспокойни“ — отвърна Джесика.

— Аха — каза Джони. — Същият.

— Тук сме с други хора — повторих и хвърлих кокала върху чинията, след което взех нова чаша шампанско от подноса на преминаващия покрай нас сервитьор. Намигнах му. — Но благодаря все пак.

Лицето на Джони потъмня. Огледа се.

— Наистина ли? Е, няма да усетят липсата ви, нали? Хайде.

Отмести поглед от лицето ми, обърна се и прегърнал жена си през рамо, се заклатушка към изхода.

Джесика се усмихна като малко момиченце, повдигна вежди и стисна ръката ми.

— О, хайде да вървим. Истинският Ню Йорк. На сто милиарда мили от кравешкия тор.

Поклатих глава, но като ме дръпна за ръкава, я последвах.

Отвън Джони го чакаше лимузина — дълъг мерцедес с двама мъже на предните седалки — и двамата като гардероби. Седнахме на седалките срещу барчето. Джони седна отзад и протегна крака, бомбетата на обувките му — в различни посоки, под надигнатите крачоли на панталоните му над чорапите се мярнаха космати крака. Жена му загърна плътно шията си с червена лисица и се сгуши в него.

— Пийнете нещо — каза Джони и посочи барчето.

— Какво се пие в тези коли? — попита Джесика.

— „Грей гус“ — отвърна той. — Има изстудени чаши в хладилника. И аз ще пийна с теб.

Тина издаде долната си устна напред, погледна Джесика с унилите си очи, докато двамата вдигаха тост.

Пътуването бе кратко. Ресторантът бе с малка, остъклена фасада на Трета улица и беше доста късно, тъй че трафикът бе рехав и лимузината съумя да спре току пред заведението. Преди да успеем да излезем, още двамина хипопотами в смокинги изскочиха от ресторанта и отвориха вратите за Джони.

Беше дълго и тясно помещение, препълнено с хора. Димът се виеше към тавана и мъглата бе доста гъста. Виждаха се огънчетата на пури, осветяващи яки челюсти, златни копчета за ръкавели, часовници и пръстени с диаманти. Гърлен смях, досущ като репликите на онези, които приветстваха Джони, надигайки се от местата си, целуваха го по бузите и го прегръщаха силно.

— Издават същите звуци, сякаш са седнали върху тоалетната — прошепнах в ухото й.

Джесика смръщи носле.

— Вий с Джони ли сте? — попита възрастна жена с високо вдигната къдрава коса и очила с дебели лещи. Кимнахме утвърдително и тя пое палтата ни с тънката си като птичо краче ръка и ги притисна към себе си като наръч дърва. След което каза: — Насам.

В дъното имаше голяма кръгла маса с табелка „Запазена“ по средата на бялата покривка. Жената взе табелката, вълненото палто на Джони, лисицата на жена му и изчезна през малка врата в дъното. Поръчахме питиета на млад сервитьор, който въртеше средното копче на ризата си. Трима души зад бара изпълниха поръчката ни.