Балът на глупците [bg]

Клеър се приготвяше да си ляга, когато чу писъка на Ева — не писък от рода на: „Престани да ме гъделичкаш, гадняр такъв“, а истински писък на ужас, който разцепи къщата като зловещия вой на трион.

Тя нахлузи горнището на пижамата си, навлече отгоре пеньоара и изтича в коридора, докато завързваше колана. Шейн вече беше изскочил от стаята си и хукна към стълбите, все още облечен с джинси и широка тениска.

Когато стигнаха до антрето, завариха Майкъл седнал на пода да държи в ръцете си едно окървавено момиче. Ева залостваше трескаво входната врата.

— Миранда — рече Майкъл и отметна оплесканата с кръв коса от лицето й. — Миранда, чуваш ли ме?

Клеър осъзна в безмълвен шок, че това беше някогашната приятелка на Ева, Миранда — всъщност още хлапе, в онзи труден етап от живота, когато момичетата копнеят и едновременно се боят да станат жени. Мира бе понапълняла малко от последния път, когато Клеър я бе видяла — не беше толкова плашещо кльощава — но все още приличаше на безпризорно дете.

Ранено дете. На главата й имаше дълбока рана и кръвта се стичаше по врата й, процеждаше се през пръстите на Майкъл и капеше върху сините му джинси.

— Ох — прошепна Миранда и се разплака. — Ох. Ударих си главата.

— Всичко е наред, вече си в безопасност — успокои я Ева. Отпусна се на колене срещу Майкъл и протегна ръце; Майкъл бързо й прехвърли момичето. Зениците му се бяха смалили, приличаха на върховете на карфици и той изглеждаше… различен. — Майкъл, може би е по-добре да отидеш да… се измиеш.

Той кимна вдървено, мина покрай Шейн и Ева и се стрелна нагоре по стълбите като светкавица.

— Да се обадим на „Бърза помощ“? — предложи Шейн.

— Не! Не, не мога! — извика обезумяло Миранда. — Моля ви, не ме изпращайте там. Вие не знаете… не знаете какво ще направят… огънят…