Балът на глупците [bg]

— Добре. С татко вече настанихте ли се? Разопаковахте ли багажа?

— Всичко е наред — отвърна майка й с толкова явно фалшив тон, че Клеър тутакси застина. — Просто трябва… да свикнем, това е всичко. Градът е толкова малък и прочее.

— Да — съгласи се Клеър тихо. — Да свикнете. — Нямаше представа дали майка й и баща й вече бяха разбрали за Морганвил, но може би навярно вече бяха получили известна… как биха го нарекли? Ориентация. Подозираше, че в Морганвил бяха доста бързи в това отношение. — Запознахте ли се… с някои хора?

— Отидохме на приятно опознавателно парти в центъра на града — осведоми я майка й. — Господин Бишъп и дъщеря му ни заведоха.

Клеър трябваше да прехапе устни, за да сподави стенанието си. Бишъп? Амели? О, Боже.

— Какво се случи?

— О, нищо особено. Беше коктейлно парти. Ордьоври и питиета, малко разговори. Имаше представяне на историята на… на… — С шокираща внезапност майката на Клеър избухна в сълзи. — Кълна се, ние не знаехме, не знаехме, иначе никога нямаше да те изпратим в това ужасно място, о, скъпа…

Клеър с усилие преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Не плачи, мамо. Всичко е наред. Вече всичко ще бъде наред. — Лъжеше, но нямаше друг избор. Сърцераздирателният плач на майка й бе доказателство, че тя се намира пред пълен срив. — Виж, ти си се запознала с Амели, нали?

В другия край на линията се разнесоха подсмърчания.

— Да, тя изглежда мила.

Мила едва ли бе думата, с която Клеър би я описала.

— Ами, Амели е най-влиятелната личност в Морганвил и тя определено е на наша страна. — Преувеличение, ала беше най-добрият начин да опише ситуацията с прости думи. — Така че наистина няма за какво да се тревожиш, мамо. Аз работя за Амели. Тя има известна отговорност към мен и към вас, длъжна е да осигури безопасността ни. Окей?

— Окей. — Прозвуча плахо и приглушено, но поне беше съгласие. — Просто толкова съм разтревожена за баща ти. Той не изглежда добре, никак не е добре. Исках да го заведа в болницата, но той твърди, че е наред…

За секунда Клеър се вледени, когато си припомни изплашената молба на Миранда: "Моля ви, не ме изпращайте там. Вие не знаете… не знаете какво ще направят…" Тя говореше за болницата.

— Но сега той е добре, нали?

— Днес изглежда наред. — Майката на Клеър издуха носа си и когато заговори отново, гласът й прозвуча по-ясно и по-силно. — Съжалявам, че те притеснявам, скъпа. Аз просто нямах представа… Като си помисля, ми се струва толкова странно, че си живяла тук толкова време и никога не си ни споменала нито дума за… ситуацията. — Имаше предвид вампирите.

— Ами, ако трябва да съм честна, не мислех, че ще ми повярвате — рече Клеър. — А и извънградските разговори се подслушват. Те са ви казали това, нали?

— Да, казаха ни. Излиза, че ти си ни защитавала. — Смехът на майка й прозвуча доста треперливо. — Предполага се, че родителите трябва да закрилят децата си, Клеър. Досега сме го правили, нали? Наистина мислехме, че на това място ще си в по-голяма безопасност, отколкото съвсем сама в Масачузетс или Калифорния…