![13-те светини [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/4/13-te-svetini-bg-download.jpg)
13-те светини [bg]
- Автор: Скотт Майкл, Фрийдман Колет
- Серия: 13-те светини #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-954-2928-28-7
- Переводчик: Бойко Маринов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «13-те светини [bg]». Краткое содержание книги:
— В коя болница беше?
— Кроули… мисля.
— Мислиш!?
Сара поклати глава.
— Не съм сигурна. Всичко е малко… Събитията от последните няколко дни са доста объркани.
— Кога те изписаха?
— Днес.
— Никой ли не те взе от болницата?
— Аз сама се изписах.
Оуен се наведе към Сара. Изумруденозелените му очи търсеха нейните.
— Мисля, че ще е най-добре да отидеш в най-близката болница или дори да се върнеш в Кроули и да видиш дали няма да те приемат отново. Бих могъл да се обадя на тоя-оня — добави той.
— Нищо ми няма — каза бързо Сара. — Просто исках да ти донеса торбата.
— Торбата?
Оуен се пресегна и издърпа от ръцете й тежката торба на „Теско“. Изненадан от теглото й, той леко изсумтя. После бръкна вътре, извади плика и му хвърли един бърз поглед, преди отново да погледне Сара с присвити очи.
— Откъде взе това?
— Нали ти казах, даде ми я леля ти. Тя ми каза… накара ме да обещая, че ще ти я дам лично. Освен това ме помоли да ти кажа… да ти кажа…
Сара чувстваше парене в гърлото и киселината в стомаха. Очите й се пълнеха със сълзи, а стаята се замъгли и се разпадна на парчета. Внезапно тя стана и Оуен скочи да й помогне. Сара протегна напред ръка, сякаш да се защити и направи крачка назад в тревога.
— Тя ми каза да ти предам, че съжалява, много съжалява… — изрече набързо тя.
— Съжалява?
Сара кимна.
— Много съжалява.
След това момичето се обърна и се отправи към вратата с несигурна походка. Оуен я гледаше слисан как излезе бързо през вратата, изтича край прозореца и изчезна в нощта.
31.
Робърт Елиът удари рязко Кубето през лицето. Звукът отекна в подземния гараж като изстрел. Пръстенът-печат, който носеше на показалеца си, се вряза в скулата на бръснатата глава и я разцепи. За миг в мътните очи на бръснатата глава проблесна гняв, а ръцете му се свиха в юмруци. Елиът не пропусна това и избухна в смях.
— А си ме докоснал, а съм те убил! — изсъска той. След това нарочно се обърна с гръб към бръснатата глава и го остави да избърше с ръкав кръвта от раната си.
— Не съм виновен аз — каза тихо Кубето на гърба на Елиът. — Даже не се качих на влака. Лари вероятно нещо е откачил…
Елиът извади ключовете от колата и насочи дистанционното към черното БМВ. Светлините премигнаха и бравите на вратите изщракаха.
— Аз на тебе лично ти казах да намериш момичето. На тебе лично ти казах да я доведеш… на тебе лично… лично… лично.
— Извинявам се, господин Елиът, ще я намеря!
Дребният отвори колата и се качи в нея.
— Знам, че ще я намериш, защото ако не я намериш, съвместната ни работа ще приключи — рече Елиът и тръшна вратата. — А ти не искаш аз да загубя интерес, нали?
Без да изчака отговор, Елиът затвори прозореца и беемвето мазно се изниза от гаража.
Кубето изчака колата да се скрие и прошепна:
— Мамка ти!
После пъхна ръце в джобовете и тръгна да търси Сара Милър. „Как да я намеря? Дори не знам откъде да започна.“ Трябваше да внимава. С Елиът шега не бива. Сега го чакаше период на неизвестност. Беше виждал какво прави дребничкия мъж с хората, към които е загубил интерес. Хич не беше хубаво.
Момичето сякаш беше недосегаемо.
Не само че отново му се изплъзна, ами и уби един от неговите хора.
Робърт Елиът кръстосваше лондонските улици с беемвето и се опитваше да измисли как да каже на своя тайнствен работодател, че се провали за втори път и че отново не успя да доведе Сара Милър.
Елиът знаеше съвсем точно как е умрял Макфийли — нито се беше подхлъзнал, нито беше паднал, нито си беше срязал гърлото на някакво строшено стъкло, както му докладва Кубето.
Елиът използва връзките си в полицията, за да се добере до доклада за смъртта на Макфийли. Според показанията на свидетелите, Милър обезглавила момчето с нещо, което свидетелите описваха ту като желязна пръчка, ту като метална пръчка, ту като чук.
Елиът знаеше, че е било меч. Знаеше също, че шефът му никак няма да се зарадва на тази новина.
Най-накрая Елиът се обади от една телефонна кабина на „Ню Кавендиш стрийт“ — една от малкото останали в Лондон. Кара около тридесет минути, като се опитваше да измисли някое по-добро извинение, но най-накрая реши, че най-добрата политика е честността.