![Вълчият брат [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/5/9/vlchiyat-brat-bg-download.jpg)
Вълчият брат [bg]
- Автор: Пейвер Мишель
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълчият брат [bg]». Краткое содержание книги:
Смъртно ранен от обладана от демон мечка, бащата на Торак го заклева да открие Планината на Световния дух. Само така ще може да бъде спряна унищожаващата всичко по пътя си зла сила. Момчето не подозира, че осиротялото вълче, на което се натъква, бягайки от демона, ще стане негов побратим и ще се окаже тайнственият водач към планината, за който е споменал баща му. Торак няма представа за невероятните умения, които притежава, нито че съдбата е предопределила да се изправи срещу група могъщи шамани, готови да отворят дверите на ада, за да станат господари на света. А времето отлита. Скоро Червеното око ще се изкачи високо в нощното небе и демонът ще стане непобедим…
Беше втренчил поглед в камъка, с който Скиталеца трошеше ядките.
— Кой е Нарик? — попита той, за да отвлече вниманието на Скиталеца и да разгледа камъка по-добре. — Някой твой приятел?
— Скиталеца го вижда ясно — измърмори той. — Защо момчето-вълк не може? Да не са болни очите му? — И като пъхна ръка под наметката си, извади отвътре мърлява кафява мишка. Тя стискаше половин лешник и ноктите си и изглеждаше недоволна, че са я прекъснали.
Торак се облещи. Мишката кихна и отново се зае с лешника.
Скиталеца погали нежно малкото й извито гръбче с мръсния си пръст.
— Ох, на Скиталеца храненичето!
Камъкът лежеше забравен на земята. Беше с големината на човешка ръка: остър, извит нокът от лъскав черен камък.
Дали там, където имаше каменен нокът, нямаше и каменен зъб? Торак погледна към Рен. И тя го беше видяла. От изражението й разбра, че си мисли същото. Най — старото — хапещият камък. Втората част на Нануак.
— Този камък… — поде Торак внимателно. — Дали Скиталеца може да ми каже откъде го е взел?
Скиталеца, който продължаваше да гали мишката, вдигна разсеяно глава. Изведнъж лицето му се сгърчи.
— Каменна уста — произнесе той. — Дълго време, лошо време. Той се крие. Видрите са го натирили, но той още не е намерил красивата си долина.
Торак и Рен отново се спогледаха. Дали да рискуват ново избухване?
— Това каменно създание — продължи Торак, — то има ли каменни зъби в каменната си уста?
— Разбира се! — тросна се Скиталеца. — Как ще се храни иначе?
— Къде намери зъба? — попита Рен.
— Скиталеца каза: В каменната уста!
— А къде е съществото с каменната уста?
Изведнъж лицето на Скиталеца стана безизразно. Изглеждаше безкрайно уморен.
— Лошо място — прошепна той. — Много лошо. Земята-убиец: смуче и поглъща. Пазачите са навсякъде. Те те виждат, но ти не можеш. Не и преди да е твърде късно.
— Кажи ни къде да го намерим — помоли Торак.
Деветнадесета глава
— Чудя се дали изобщо има каменно създание — рече Рен ядосано. Беше в лошо настроение, откакто загуби колчана си.
— Не знам — отвърна Торак за десети път.
— И какво е точно — глиган, рис? Трябваше да попитаме.
— Той едва ли щеше да ни обясни.
Момичето постави ръце на хълбоците си и поклати глава.
— Направихме всичко, което ни каза. Ходим вече цели два дни. Минахме през три долини. Следвахме потока, който спомена. Нищо. Сигурно просто е искал да се отърве от нас.
На Торак му се въртеше същата мисъл, но си замълча. Изминали бяха два дни, а мъглата още не се бе вдигнала. Нещо не беше наред. Това място не беше наред.
След упорито увещаване Скиталеца им бе върнал оръжията и ги бе пуснал да си вървят. Следвайки обясненията му, те се бяха отдалечили от потока в подножието на каменистия сив хълм и се изкачваха по пътеката, която се виеше към върха. Мястото беше мрачно и злокобно. От мъглата изскачаха хилави, недорасли брези, от време на време проблясваха голи скали. Единственият звук бе почукването на кълвача, който предупреждаваше съперниците си да стоят надалеч.
— Не сме желани тук — рече Рен. — Може би сме сбъркали пътя.
— Ако беше така, Вълк щеше да ни каже.
Тя не изглеждаше убедена.
— Още ли вярваш в това?
— Да — отвърна Торак, — вярвам. Ако не ни беше отвел в долината на Скиталеца, нямаше да видим каменния нокът и нямаше да разберем за каменния зъб.
— Може би. Но според мен се отдалечихме твърде много на изток. Прекалено близо сме до Високите планини.
— Откъде знаеш, като не виждаш и на десет стъпки пред себе си?
— Усещам го. Този хладен въздух? Той идва от Ледената река.
Торак спря и я погледна изненадано.
— Каква Ледена река?
— Тази в подножието на Планините.
Момчето прехапа ядно устни. Все нещо не знаеше.
Продължиха да се изкачват в безмълвната тишина скоро дори кълвачът престана да се чува. Торак започни да се безпокои заради шума, който вдигаха: скърцането на раниците, трополенето на малките камъчета под краката на вървящата пред него Рен. Струваше му се, че скалите наоколо се ослушват, а дърветата ги предупреждават да се върнат обратно.
Внезапно момичето се обърна и тръгна към него.