Колосът от Маруси [bg]

Върнах се в хотела, за да подремна. В стаята имаше три легла, всичките много удобни. Внимателно прочетох табелата, предупреждаваща клиентите да се въздържат да дават бакшиш на обслужващия персонал. Стаята ми струваше около седемнайсет цента на вечер и ща — не ща, се впуснах в безплодни размишления колко драхми бакшиш трябва да дадеш, ако бе разрешено. В хотела имаше само трима или четирима посетители. Докато вървях по широкия коридор, търсейки тоалетната, срещнах камериерката, ангеловидна стара мома със сламена коса и воднистосини очи, която живо ми напомни по сведенборгски64 неземната уредничка на къщата на Балзак в Паси. Тя ми носеше чаша вода на табла от олово, цинк и калай. Съблякох се и пускайки жалузите, забелязах двама мъже и една стенографка, втренчили се в мен от прозореца на някаква чужда търговска къща, намираща се на срещуположната страна на улицата. Изглеждаше нереално тази абстрактна търговска сделка на място като Ираклион. Пишещата машина бе сякаш сюрреалистична, а мъжете с навити ръкави, както навсякъде в търговските кантори, удивително наподобяваха онези чешити от западния свят, които прехвърляха зърно, царевица или пшеница, цели вагони, от едно място на друго по телефона или телеграфа. Представете си да откриете двама бизнесмени и една стенографка на Великденския остров! Представете си как би звучала една пишеща машина насред океанската тишина! Проснах се на леглото и заспах дълбоко, като да бях упоен. Забранено е да се дава бакшиш — това бе последната мисъл, тъй приятна за капналия от умора пътешественик.

Когато се събудих, вече бе тъмно. Вдигнах жалузите и погледнах надолу към жалката главна улица, която сега беше пуста. Дочух тракането на телеграф. Нахлузих си дрехите и забързах към ресторанта край фонтана. Келнерът сякаш ме очакваше и бе готов да ми превежда на онзи ирокезки английски, който странстващият грък научава по време на пътешествията си. Поръчах си студена риба и бутилка тъмночервено критско вино. Докато чаках да бъда обслужен, забелязах някакъв мъж да наднича през големия прозорец от полирано стъкло; отдалечи се и се върна пак няколко минути по-късно. Най-накрая се реши да влезе. Дойде направо на моята маса и ме заговори на английски. Не съм ли аз господин Милър, дето бил пристигнал преди няколко часа със самолета? Да, аз съм. Помоли за разрешение да ми се представи. Господин Еди-кой си, британският вицеконсул в Ираклион. Разбрал, че съм американец, писател. Винаги бил щастлив да се запознае с американец. Спря за миг, сякаш притеснен, после добави, че единствената причина да ми се представи била, за да ме увери, че докато се намирам на Крит, съм можел да разчитам изцяло на скромните му услуги. Бил родом от Смирна, а всеки грък оттам бил вечно признателен на американския народ. Каза, че нямало услуга, която да не мога да поискам от него.