Индийската съпруга [bg]

Колдинг имаше нужда от почивка. Сайер му наля чаша минерална вода и му я подаде. Таксиджията пи и я остави върху подложката за писане, горе-долу върху Панамския канал.

— Обърнах се да я попитам накъде да карам. Тя откопча чантата и извади листче със записан върху него адрес. В Елвеста. „Разстоянието дотам е голямо“, предупредих я аз. „Ще ви излезе много скъпо и ще отнеме около половин час.“ Тя кимна и извади няколко банкноти, за да ми покаже, че има достатъчно пари. Понеже районът около Елвеста не ми е познат, стигнахме с питане. Тя изглеждаше напълно безпомощна. Наблюдавах я в огледалото. В очите ѝ прочетох отчаяние. Непрекъснато ровеше из чантата си, сякаш търсеше нещо. Известно време стоя вторачена в самолетния си билет, все едно информацията върху него е сбъркана. Мълчеше. Опитах се да завържа разговор, но тя ми отговаряше съвсем лаконично на сносен английски. Спомням си дългата ѝ плитка — спускаше се по рамото ѝ чак до коленете. Беше стегната с червена шнола, спомням си дори, че в косата ѝ имаше вплетени златни нишки.

„Ти си истинска находка“, помисли си Сайер. „Как ми се иска ти, а не Линда Карлинг, да беше минал на колело край Витемуен!“

Колдинг се изкашля в шепа, смръкна през нос и продължи:

— В селото няма много къщи и не всички са с номера. След като минахме през центъра и пропътувахме няколко километра из Елвеста, най-сетне открих „Блинд“. По лицето ѝ се изписа неизразимо облекчение. Поех по чакълестия път, не по-малко успокоен от нея. За пръв път тя се усмихна. Помислих си: жалко, че има такива зъби. Бяха препалено изпъкнали. По иначе ми се видя хубавичка. Когато стоеше със затворена уста, де. Слязох от колата, тя — също. Понечих да извадя куфара от багажника, ала тя ми даде знак да не бързам. Позвъни на вратата. Никой не отвори. Тя продължи да звъни. Аз обикалях из двора и чаках. Тя изпадна в още по-дълбоко отчаяние. Имах чувството, че всеки момент ще се разплаче. „Знаят ли, че ще пристигнеш днес?“, попитах. „Да, отвърна тя, явно се е случило нещо“. Пак се качи в колата. Не обели дума. Чудех се какво иска и почаках да реши. А таксиметърът продължаваше да навърта все по-голяма сума. „Няма ли на кого да се обадиш?“, попитах, ала тя поклати отрицателно глава. После ме помоли пак да я закарам в центъра. Там поиска да слезе до крайпътната гостилница и да изчака вътре. Извадих куфара от багажника. Тя ми плати. Струваше ѝ повече от хиляда и четиристотин крони. Изглеждаше смазана. Последно я видях как едва се мъкне по стълбите с тежкия куфар. Обърнах колата, за да заредя. Там има бензиностанция „Шел“. После се върнах в града. Тази жена не ми излизаше от ума. Мислех какво разстояние е пропътувала, за да се озове през заключена врата. Някой явно ѝ бе вързал тенекия. Много гадна работа — заключи Андерш Колдинг, остави апарата за разваляне на пари върху масата и погледна Сайер.