Когато дойде паякът [bg]

Дали да не остана в леглото до шест вечерта? Да пропилея целия ден. Бях си го заслужил. Не исках да виждам Нана и да слушам мърморенето й къде съм бил предната нощ. Не исках да виждам дори децата си тази заран.

Мислите ми се връщаха към Мария. Някога, в оня живот, ние двамата и децата прекарвахме неделите заедно. Случваше се да се въргаляме в леглата до обяд, после се обличахме и отивахме навън да хапнем и светът да ни види. Малко бяха нещата, които двамата с Мария не правехме заедно. Вечер се прибирах възможно най-рано. Също и Мария. И двамата го желаехме. Вдъхна ми сили да превъзмогна разочарованието, че не ми провървя в частната практика като психоаналитик. Помогна ми да стъпя на крака, след като години наред се размотавах напред-назад със Сампсън и още няколко приятели ергени и с огромната банда, с която играехме баскетбол в „Уошингтън Булетс“.

Мария ми върна здравия разум и аз много я ценях заради това. Може би щяхме да продължим така, а може би щяхме вече да сме се разделили. Кой знае? Така и не успяхме да разберем.

Една вечер тя закъсня от благотворителната си работа. Най-сетне ми се обадиха и аз хукнах към болницата. Мария беше простреляна. По телефона само ми казаха, че е в много тежко състояние.

Пристигнах малко след осем. Един патрулен полицай, когото познавах, ме накара да седна и ми каза, че Мария е починала по пътя за болницата. Стреляли от движеща се кола. Никой не знаеше кой и защо е стрелял. Така и не успяхме да се сбогуваме. Никакво предупреждение, никакво обяснение, нищо.

Болката беше като метален прът през гърдите до челото. Непрекъснато, денем и нощем, мислех за Мария. След три години обаче най-после започнах да забравям. Научих се.

Лежах си в леглото спокоен и отпуснат, когато в стаята нахълта Деймън, сякаш косата му се е запалила.

— Хей, тате! Тате, буден ли си?

— Какво се е случило? — попитах аз, намразил напоследък тези думи. — Като че ли си видял чудовище на верандата.

— Търсят те, татко — обяви Деймън, останал без дъх от вълнение.

— Да не е Графът от улица „Сезам“? Кой е дошъл? Бъди малко по-конкретен. Да не би да са пак репортери? Ако са те…

— Каза, че се казва Джезми. Това е же-на, татко!

Седнах в леглото. Но гледката не ми хареса и бързо легнах отново.

— Кажи й, че слизам веднага. И не добавяй от себе си, че съм още в леглото. Кажи й, че идвам.

Деймън излезе от спалнята и аз се запитах как ли ще изпълня обещанието, което току-що дадох.