Жените, които го познаваха [bg]

Стефан беше отскочил до денонощния магазин да купи мляко за кафето, което винаги настояваше да предложи, и го бе оставил сам. Себастиан дръпна завесата наляво, за да вижда по-добре, а после се настани удобно на големия фотьойл и се загледа в двамата мъже с пианото. След това се облегна назад и затвори очи.

Едва ли не тръпнеше в очакване, вероятно заради онова, което щеше да се случи много скоро.

Завръщането.

Моментът, когато Себастиан отново щеше да поеме контрола и да отвърне на удара. Силно. Той отвори очи и пак погледна към фиаското с пианото. Имаше почивка. Мъжете, изглежда, обсъждаха какво да направят. Себастиан загуби интерес и взе всекидневника от масата пред себе си.

В чужбина се бяха случили разни неща.

В Швеция се бяха случили други.

Не го беше грижа, само искаше нещо, с което да се занимава.

Той забеляза вазата с цветя на масата. Всичко някак обобщаваше идеално Стефан. Последният брой на „Дагенс Нюхетер“ и свежи цветя. Прясно сварено кафе с мляко. Стефан живееше за момента, сякаш всеки ден имаше значение.

След още няколко минути Себастиан чу, че външната врата се отваря, и след десетина секунди Стефан влезе с кутия обезмаслено мляко в ръката. Себастиан остави вестника, който не беше прочел, и го посрещна, като кимна.

– Ще пиеш кафе, нали? – попита Стефан, отправяйки се към кафемашината.

– Тъй като специално отиде да купиш мляко, предполагам, че не мога да откажа.

– Никога не си имал проблем да отказваш – усмихна се Стефан.

Себастиан също се усмихна.

– В този случай, не.

Стефан кимна и си наля кафе. Отвори кутията и добави няколко капки мляко.

– Скоро беше тук – отбеляза той, докато внимателно носеше препълнената чаша към другия фотьойл.

– Знам.

– Изглеждаш доволен. Случило ли се е нещо?

– Не. Защо мислиш така? – Себастиан разтегли устни в най-обезоръжаващата си усмивка. Искаше да удължи удоволствието колкото е възможно повече.

– Не знам, само имам такова чувство. – Стефан остави кафето си на масата до цветята и седна. Настъпи мълчание. Себастиан реши, че е време да започне.

– Днес срещнах Ваня.

Стефан изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото изненадан.

– Мислех, че се разбрахме да не установяваш контакт с нея. Какво ти каза?

– Каза: „Какво прави той тук, по дяволите?“.

Стефан поклати глава.

– Ти обеща.

– Не беше така. Търсех си работа.

– Къде?

– В „Риксморд“.

– Точно там ли?

– Я стига. Ти каза, че трябва да оправя нещата, и аз искам да се върна на работа. Нуждая се от... структура. Прав си. Но трябва да е нещо интересно. Предизвикателно.