Жените, които го познаваха [bg]

До станцията на метрото имаше кафене и павилион за вестници. Той влезе, отиде направо при кафемашината и си напълни голяма чаша капучино.

– За още шест крони може да си вземете и сладкиш – каза младежът зад тезгяха, когато Себастиан сложи чашата пред него.

– Не искам сладкиш.

Младият мъж го огледа и се усмихна с разбиране.

– Тежка нощ?

– Гледай си шибаната работа.

Себастиан взе кафето и излезе. Зави надясно. Имаше да върви много. По моста Лилехолмен, „Хорнсгатан“, „Слюсан“, „Скепсброн“, „Стрьомброн“, „Сталгатан“, после „Страндвеген“ и у дома. Щеше да се облее в пот, докато стигне дотам. Не искаше обаче да използва метрото. Ако му станеше твърде горещо, щеше да вземе такси.

На „Хорнсгатан“ връзката на обувката му се развърза. Себастиан остави кафето върху разпределителна кутия за електричество, наведе се и я завърза. Докато се изправяше, той съзря отражението си в тъмната витрина на магазин за ризи и видя, че въпросът дали е имал тежка нощ, е бил основателен. Тази сутрин изглеждаше по-възрастен от петдесетте си години. Похабен. Въздългата му коса бе залепнала за челото от пот. Беше небръснат, изтощен и с хлътнали очи. Сам с картонена чаша с изстинало кафе в пет часа сутринта. Бягайки от поредната нощ с жена. Тръгнал... Къде всъщност отиваше? У дома. Но към какво? Стаята за гости в апартамента на „Грев Магнигатан“. Само тази стая използваше в елегантния апартамент освен кухнята и банята. Четири стаи стояха неизползвани, недокоснати и тихи в постоянен сумрак зад спуснати щори. Къде всъщност отиваше? Къде отиваше от онзи ден след Коледа през 2004 година? Отговорът беше: никъде. Беше си внушил, че това е нормално. Така искаше да стоят нещата и беше направил съзнателния избор да остави живота да минава покрай него.