Жените, които го познаваха [bg]

Оная, дето обичаше да държи ръката му.

Той знаеше, че закуската беше грешка. И букетът беше потвърждението. Себастиан хвърли цветята в умивалника и извади чаша от бюфета. Напълни я с вода, изпи я жадно и после пак я напълни. Излезе от кухнята и се зачуди за какво са поздравленията, но реши да не се притеснява за това.

В апартамента беше само малко по-хладно, отколкото навън. Миришеше на спарено. На прах. Себастиан си помисли да отвори прозореца, но това нямаше да промени нещата. Съблече се и хвърли дрехите си върху неоправеното легло в стаята за гости. Трябваше да пусне пералнята, но реши да не си прави труда.

Учуди се, че сградата е необикновено тиха. Не бръмчаха тръби, не се чуваше пускане на вода в тоалетни, не викаха деца в апартаментите над него, нямаше стъпки по стълбите. Вероятно повечето му съседи бяха заминали на почивка. Не че му липсваха. Той дори не знаеше имената им. Нарочно отбягваше събранията на блока, общия ден за почистване и празненствата в квартала. Децата от блока дори бяха престанали да звънят на вратата му, опитвайки се да продават коледни списания, майски цветя и други боклуци. Обаче беше прекалено тихо.

Срещата със Стефан нямаше желания ефект. Себастиан беше отишъл при него като победител. Той беше победил и щеше да покаже на Стефан веднъж завинаги кой определя дневния ред за контактите им. Щеше да му изясни, че ако възнамерява да поеме инициативата и да го принуди да прави неща, като например да участва в онзи проклет групов сеанс, ще си понесе последиците. Себастиан беше напълно подготвен за една ободряваща караница, но Стефан сякаш изглеждаше примирен. Това изобщо не беше удовлетворяващо.

Той отиде в стаята за гости и включи телевизора, който беше монтиран на стената срещу кревата. Тъкмо се готвеше да легне върху неоправеното легло, когато телефонът иззвъня. Себастиан се стресна от непривичния звук. Стационарният телефон. Сигурно беше Троле. За момент си помисли да го остави да звъни, но любопитството надделя. Вероятно Троле беше открил нещо. Нещо пикантно. Той отиде в кухнята. Можеше да е забавно.

– Да?

– Получи ли цветята?

Себастиан затвори очи. Не беше Троле, а женски глас. Изобщо не беше забавно.

– Кой се обажда?

– Елинор Бергквист.

– Кой? – престорено озадачено попита той. Нямаше намерение да я насърчава.

– Елинор Бергквист. Запознахме се на беседата за Юси Бьорлинг и после ти дойде в апартамента ми.

– А, да – отвърна Себастиан, сякаш току-що е успял да свърже името с лицето.

– Ти разбра коя съм, когато ти казах името си още първия път, нали?

– Какво искаш? – троснато попита той, без да се опитва да прикрие раздразнението си.

– Исках само да ти честитя имения ден. Якоб.

Себастиан не отговори. Цялото му име вероятно беше изписано на някоя страница в Уикипедия. Представи си как Елинор се е ровила в интернет, за да намери някакъв линк, повод да му се обади. Да влезе във връзка с него. Цветя на адреса му и обаждане по стационарния телефон. Още ли фигурираше името му в указателя? По-рано го имаше, но сега?