Хронолитите [The Chronoliths - bg]

Тя си поръча салата, която не докосна, и „Маргарита“, която изпи на един дъх. Сигурно щеше да е по-добре да поговорим за нещо друго, но и двамата знаехме за какво сме тук.

— Май ни чака още едно премеждие заедно. Ще се справиш ли?

— Да — отвърна тя. — Мисля, че ще мога, Скоти. Трябва да ми кажеш какво си намислил.

— Какво съм намислил?

— Ами… за това. Защото всичко е в ръцете на полицията, и можеш да създадеш проблем, ако се намесиш.

— Аз съм неин баща. Мисля, че имам право да зная.

— Да знаеш да, несъмнено. Но не и да се месиш.

— Нямам никакво намерение да се меся.

Тя се усмихна изнурено.

— Защо ли ми е трудно да повярвам?

Започнах да я разпитвам за Кати, но тя ме спря.

— Почакай. Първо да ти дам това.

Беше малък хартиен плик, който извади от чантата си и ми подаде. Вътре имаше скорошна снимка на Катлин. Беше извадена на гланцова хартия — изображението бе отчетливо и ясно.

Кати на шестнайсет, доста висока за възрастта си и невероятно хубава. Природата се бе смилила над нея, спестявайки й проклятието на пубертетното акне и, съдейки по позата и изражението, стеснителността на младите. Изглеждаше сериозна и съвсем здрава.

В първия миг не можах да разбера кое е необичайното в снимката. После се сетих. Косата й. Кати си бе вързала косата на плитка, откривайки ушите си. И двете.

— Ето какво направи за нея, Скоти. Исках да ти благодаря.

Протезата на вътрешното ухо, разбира се, не се виждаше, но козметичната корекция беше безупречна. Ухото изглеждаше напълно нормално, то не беше изкуствено, а отгледано от стволови клетки на Кати. Нямаше никакви белези, освен тънка линия в основата. Въпреки това години след операцията тя продължаваше да се стеснява заради недъга си.

— Когато свалиха превръзките беше съвсем розово. Като на бебе.

Присъствах на операцията, но не и на свалянето на превръзката. Втората част бе съвпаднала с появата в Дамаск и трябваше да съм там със Сю.

Джанис продължи:

— Казах й, че е красавица, още там, в болницата, пред докторите и сестрите. Тя изви глава, още не беше съвсем сигурна откъде идва гласът ми. Нужно е време, за да привикнеш. И знаеш ли какво ми отвърна?

— Какво?

На бузата й блесна самотна сълза.

— Тя каза: „Не е необходимо да викаш“.