Хронолитите [The Chronoliths - bg]

Срещата се състоя в презвитерианската църква в квартал, населен с хора от работническата класа в годините, преди да дойде бедността. Реджина Лий Садлър се изправи на сцената в пъстра рокля и със старомоден микрофон в ръка. Изглеждаше дваж по-червендалеста и с десетина килограма по-пълна, отколкото на екрана. Зачудих се дали не е толкова суетна, че да инсталира видеокоригираща програма в панела си.

Не се представих, просто се настаних на един от последните редове. Не беше като събрание на анонимни алкохолици, макар че доста приличаше на него. Петима нови членове се представиха и изляха мъката си пред останалите. Четирима от тях бяха изгубили децата си заради куинистките групи само през последния месец. Една от жените каза, че дъщеря й е изчезнала преди повече от година… не че е изгубила надежда, но просто е много, много уморена и се надява, че най-сетне ще може да поспи, след като поговори с други като нея.

Думите й предизвикаха сподавени съчувствени ръкопляскания.

После Реджина Лий се изправи отново и прочете от разпечатан лист новини и съобщения — открити деца, слухове за нови куинистки движения в Запада и Юга, камион с невръстни поклонници, спрян на мексиканската граница. Аз си водех бележки.

След това срещата придоби по-личен характер и присъстващите се разделиха на групи от „съмишленици“, за да обсъдят стратегии на действие. Използвах суматохата да се измъкна незабелязано през вратата.

Щях да се върна право в мотела, ако не беше жената, която пушеше цигара на стъпалата пред църквата.

Беше моя възраст, с угрижено, но същевременно замислено и съсредоточено лице. Имаше къса лъскава коса. Очите й бяха скрити в сянката, когато погледна към мен.

— Прощавайте — рече механично и изгаси цигарата.

Казах й, че нямам нищо против. Тютюнопушенето и приготвянето на цигари беше незаконно от доста време насам, но аз лично не възразявах — бях израснал във време, когато цигарите все още бяха разрешени.

— Омръзна ли ви? — попита тя и махна с ръка към вратата на църквата.