Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Аз ще говоря с него — каза Роб. — Той изгуби двамата си сина в Шепнещия лес. Кой може да го вини, ако не иска да сключи мир с техните убийци… с убийците на моя баща…

— Повече кръвопролитие няма да върне баща ти при нас, нито синовете на лорд Рикард — каза Кейтлин. — Трябваше да се направи предложение… макар че един по-благоразумен човек можеше да предложи по-сладки условия.

— Малко по-сладки и щях да се задавя. — Брадата на сина й беше пораснала, по-червена от косата с цвят на лешкик. Роб, изглежда, смяташе, че го прави по-свиреп, по-царствен… по-голям. Но с брада или без нея, все пак си беше петнадесетгодишен момък и жадуваше за възмездие не по-малко от Карстарк. Никак не беше лесно да го убеди да направи това предложение, колкото и да беше окаяно.

— Церсей Ланистър никога няма да се съгласи да изтъргува сестрите ти за двама братовчеди. Тя ще иска брат си, знаеш го много добре. — Това му го беше казвала вече, но напоследък откриваше, че кралете не слушат толкова внимателно, колкото синовете.

— Не мога да освободя Кралеубиеца, дори да исках. Моите лордове никога няма да се примирят.

— Твоите лордове те посочиха за свой крал.

— И много лесно могат да ме отсочат.

— Ако короната ти е цената, която трябва да платим, за да си върнем живи и здрави Аря и Санса, би трябвало да я платиш с готовност. Половината от лордовете ти биха искали да убият Ланистър в килията му. Ако умре като затворник, хората ще кажат…

— …че си го е заслужил — довърши Роб.

— А сестрите ти? — рязко попита Кейтлин. — И те ли ще са заслужили смъртта си? Гарантирам ти, ако нещо се случи с брат й, Церсей ще ни плати кръв за кръв…

— Ланистър няма да умре — заяви Роб. — Никой не може дори дума да му каже без мое пълномощие. Има си храна, вода, чиста слама, повече удобства, отколкото заслужава. Но няма да го освободя, дори заради Аря и Санса.

Кейтлин осъзна, че синът й я гледа отгоре. „Войната ли го накара да порасте толкова бързо — зачуди се тя, — или короната, която сложиха на главата му?“

— Страхуваш се да не срещнеш отново Джайм Ланистър на бойното поле, това ли е истината?

Сив вятър изръмжа, сякаш усети гнева на Роб, а Едмур Тъли сложи ръка на рамото на Кейтлин.

— Кат, престани. Момчето е право.

— Не ме наричайте „момчето“ — каза Роб и се обърна настръхнал срещу вуйчо си, и гневът му се изля неудържим върху Едмур, който искаше само да го подкрепи. — Вече съм почти пълнолетен мъж и крал — вашият крал, сир. И не се боя от Джайм Ланистър. Веднъж го победих, ще го победя отново, ако потрябва, само че… — Избута падналия на очите му кичур и тръсна глава. — Сигурно щях да заменя Кралеубиеца за татко, но…

— Но не и за момичетата? — Гласът й беше ледено спокоен. — Момичетата не са достатъчно важни, нали?

Роб не отговори, но в очите му имаше болка. Сини очи, очите на Тъли, очите, които тя му беше дала. Беше го ранила, но той бе твърде много син на баща си, за да го признае.

„Недостойно беше от моя страна — каза си тя. — Богове милостиви, какво ще стане с мен? Той се старае до предел, толкова се старае, знам го, виждам го и все пак… Изгубих моя Нед, скалата, върху която бе съграден животът ми, не бих могла да понеса ако загубя и момичетата…“