Дъщерята на разбойника
- Автор: Ейвъри Ан
- Серия: legendary lovers #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъщерята на разбойника». Краткое содержание книги:
— Бес! — изрева Оливър, шокиран и разгневен.
Бес отново се изкиска.
— Макар че ако продължава с тая бързина, скоро ще му дотрябва още едно нощно гърне!
9
Лизи прекара целия следобед, надзиравайки как Моли, Хълдспет и Нида разчистват безпорядъка, предизвикан от нашествието на драгуните. Трите жени тихо си вършеха работата, навели глави и без да говорят, за да не си навлекат гнева й.
Всички охотно приписваха лошото й настроение на това нежелано посещение посред бял ден, а Лизи още по-охотно ги оставяше да вярват, че е така. Не си даваше труд да признае, поне пред себе си, че това отвратително разположение на духа се дължи по-скоро на вътрешните й тревоги, отколкото на ада от щетите, които бяха нанесли хората на лейтенанта.
Няма никакви призраци. Не спираше да си го повтаря. Родителите й не обитават хана „Крал Джордж“ и тя не се притеснява за Джон Карлтън или за присъствието му в нейния хан.
Но колкото и да си втълпяваше сама, че няма призраци и че неканеният й гост е само една нищо и никаква дребна досада, с която ще успее да се справи, Лизи не можеше да повярва нито на едното, нито на другото — мислите й все я водеха към онази заключена стая с обезпокоителния й гост и още по-обезпокоителните му тайни.
Защо ли няма с какво да се занимава. Нещо, което да държи ръцете му заети и да разсейва мислите му.
Джон се вгледа мрачно в насъбраните паяжини, изцяло закрили единия ъгъл на тавана. Нещо — каквото и да е! — само да има с какво да си запълва времето!
Той издърпа другия стол, за да има къде да си изпъне краката, но веднага съжали, че е направил това движение. За двадесет и пет години на едно и също място столът бе събрал толкова много прах, че от него и скала можеше да се разкиха. Джон Карлтън обаче не беше скала, а предизвиканата от праха кихавица събуди заспалото му главоболие, което каната с бира бе успяла да успокои.
Той изсумтя погнусен, опъна крака, кръстоса ръце на гърдите си и се загледа в прашния под.
Ясно е, че стаята не се използва, но не пречи от време на време някой да я поизчисти. Веднъж годишно няма да е зле. Може би дори веднъж на всеки две години. Но двайсет и пет години да не се бърше прах? Случвало му се е да спи и в почисти обори.
Когато Лизи пак дойде, ще си поговорят по въпроса. След това място дори влажната изба изглежда примамлива!
И тази вечер остана само Нида да разчиства масите и да бърше разляното.
Лизи изруга салона и посетителите му. Нямаше да е зле още някой да помага със сервирането, но Хълдспет ужасно се страхуваше хората да не започнат да проявяват открит интерес към състоянието й, а Моли, въпреки че имаше пред очите си примера с Хълдспет, не спираше да флиртува с всеки мъж под седемдесетте, дори при нищожен намек от негова страна. Лизи подозираше, че прислужницата нарочно не атакува по-представителните неженени мъже, макар че нямаше как да го докаже.
Ако Самюел не се върнеше скоро, тя имаше твърдото намерение да го издири и да го върне в хана, независимо от свадливата му сестра.
Лизи подпря ръце на кръста и изви гръб назад, опитвайки се да разтегне преуморените си мускули. Вече бе изпила две чаши чай от върбова кора, приготвен от Берта, заради главоболието, но тежестта в краката щеше да изчезне само след едно хубаво накисване в гореща вода и няколко часа почивка.
Нямаше да е зле да не поглежда толкова често към ъгъла до огнището, където неканеният й гост бе седял първата вечер и я бе наблюдавал. Сега го нямаше, но тя можеше да се закълне, че от време на време го вижда там — висока тъмна фигура с опасно изкусителна усмивка, която блести в очите и се спотайва в ъглите на устата му. В някои моменти дори можеше да се закълне, че го усеща, че чувства как погледът му я следи, докато прибира халбите с бира и каните с вино, че усеща присъствието му на една стъпка зад гърба си, докато се движи в препълнения салон.
Ако не бяха неприятно реалното туптене в главата, умората в гърба и болките в краката, Лизи можеше да си помисли, че сънува. Чаят поне започваше да действа. Протягането помогна… малко. Краката просто трябваше да издържат малко повече.
Лизи въздъхна, взе напълнените халби и се върна към работата си. Уилям Уудфорд — онзи с известните блуждаещи ръце — седеше пред огъня, заобиколен от слушатели, а Лизи знаеше, че нескончаемите му приказки, пораждат силна жажда както у публиката, така и у самия разказвач.
— Да знаете само, лейтенантът за малко да подлуди хората си, така се развилня и така ругаеше, като ги караше да търсят оня колонист, дето им се изплъзна — разказваше той.