Дъщерята на разбойника
- Автор: Ейвъри Ан
- Серия: legendary lovers #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъщерята на разбойника». Краткое содержание книги:
Вятърът само изрева предизвикателно в отговор. Чу се още по-силен и по-дивашки кикот, който сякаш се подиграваше на храбростта му.
Ламбер нападна напред, завъртя се и се замята, мушкайки и сечейки празния леден въздух.
— По дяволите! Покажи се! Пъзльо!
Смехът се превърна в див кикот, в безплътен и надменен триумфален крясък.
Тогава вятърът изведнъж стихна, толкова внезапно, че Ламбер се олюля, изгубил за секунда равновесие. В мига, в който изчезна фученето на вятъра, спря да се чува и дивият кикот и настана тръпнеща тишина.
Тишината зарева в ушите на Лизи и отекна в сгърченото тъмно преддверие. Туптенето на сърцето й бе толкова силно, че сигурно се чуваше чак на стълбите.
Озадачен и очевидно несигурен в себе си, Ламбер се изправи и се огледа, сякаш търсеше обяснение от стените, гредите или пода. Пъхна рязко сабята в ножницата и се нахвърли върху Лизи.
— Как го направихте? Кой…?
Въпросът замря на устните му. Той впи очи в лицето й. Нещо — може би нескриваният й ужас — успя да го убеди, че и тя знае за случилото се точно колкото него.
Той се обърна рязко и изгледа сърдито вратата, сякаш тя бе причина за всичките му злощастия, после гневният му поглед отново се извърна към Лизи. Замърда челюсти, като че ли предъвкваше стотици яростни мисли. Но от устата му не излезе нито дума. След още миг вече го нямаше.
Лизи чуваше стъпките му по стълбите, после по каменния под в преддверието на долния етаж, след това чу и затръшването на портата. После нито звук. Драгуните явно бяха напуснали хана.
Тя най-накрая изпусна дъха, който бе сдържала толкова дълго, изпухтя с облекчение и тежко се опря на стената зад себе си. Значи е вярно. В тази стая, в самия хан наистина има призраци.
Предишната вечер в салона, когато нещо поля с вино панталоните на Джон Карлтън, й се стори, че е повярвала в това. Но сега… сега тя знаеше, и затова животът вече никога нямаше да бъде като преди.
Почуди се дали Карлтън е чул крясъка. Усетил ли е вятъра? Ако призракът се е възпротивил на насилственото отваряне на вратата, колко по-силно щеше да протестира срещу присъствието на Карлтън в тази стая?
Не посмя да отключи вратата от страх Ламбер да не изникне отнякъде. Нямаше вероятност и някой негов драгун да се появи. Може би трябва само да почука или да пошепне през ключалката? Да му даде някакъв малък знак, че червените куртки са си отишли, да успокои и самата себе си, че всичко е наред.
Лизи колебливо се отлепи от стената, но преди да успее да почука, долови звук от стъпки, които бързо прекосиха стаята, след това тихо тупване и стържене от някакъв предмет, дръпнат на малко разстояние по пода. Звуците бяха тихи, но това стигаше да разбере, че неканеният й гост не е умрял от страх… или от това, че го беше нападнала.
Успокоена, Лизи забърза надолу по стълбите. Няма да е зле да се увери, че Ламбер и хората му вече са далеч от „Крал Джордж“. Колкото до Карлтън, щеше да се тревожи за него по-късно. Много по-късно.
— Толкова умно постъпи, Оливър! — изрече с възхищение Бес.
— Колко им трябва на тия червени куртки да се уплашат — възрази Оливър, изпъчил удовлетворено гърди.
— А пък аз си помислих, че не харесваш колониста.
Оливър престана да се пъчи. Смръщи вежди и хвърли поглед към вратата.
— Не го харесвам. Но не можех да позволя да го намерят и да обвинят нашата Лизи, нали?
— Естествено така е. Аз обаче смятам само да надзърна какво прави. Да видя как е, нали разбираш. Ако си уплашил и него толкова много, колкото ония червени куртки!
Преди Оливър да успее да я спре, тя вече бе прелетяла през вратата на едновремешната си спалня. Показа се оттам само след миг, като се кискаше, изчервена по призрачному.
— Божичко! — едва успя да изрече. — Наистина е много лесно да нахълташ точно когато не трябва.
— Защо? Тоя проклет колонист няма защо да си вре носа, където не му е работа, нали? Слушай, Бес, да ги нямаме такива! Ако не беше нашата Лизи…
— О, не! Нищо подобно! Не е това, което си мислиш, във всеки случай! Но колкото повече гледам този мъж, толкова повече си мисля, че ще е точно за нашата Лизи. Казвам ти, той е благословен, Оливър! Благословен!
— Как…
— Точно както си и ти. И каквото щат да казват, но това има значение, да си го знаеш!
— За какво говориш? — запита Оливър, явно озадачен.
— Това беше едно от нещата, които най-напред ме привлякоха у тебе. Колко добре изпълваше панталоните си, искам да кажа. Отпред и отзад! — Бес грееше от задоволство. — Е, и Джон Карлтън изпълва панталоните точно така, и то без никакви подплънки. Само зърнах, нали разбираш, но се уверих!