Паломино
- Автор: Стийл Даниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Паломино». Краткое содержание книги:
— Защо? — На лицето й се четеше недоумение. Сам отпи от кафето, сетне остави чашата и седна на ръба на леглото. — Щом като са го искали, защо просто не са обявили връзката си още преди години и не са се оженили?
— Възможно е и да не са искали. — Тейт сякаш ги разбираше, а погледът, който Саманта отправи към потъмнялото му от слънцето лице, ясно показваше, че тя нищичко не проумява. — Бил Кинг е горд човек. Не би допуснал да се приказва, че се е оженил за госпожа Каро заради парите й или заради ранчото и добитъка.
— Тъй че са предпочели това? — Сам се огледа с още по-голямо удивление. — Малка хижа в гората и през следващите двайсет и пет години той да се промъква в къщата й като крадец.
— Може би така са запазили трепета от връзката си. — Тейт Джордан се усмихна и седна на леглото до Саманта. — В това, което виждаш тук, има нещо много вълнуващо. — Той се огледа около себе си с топлота и респект, почти благоговейно. — Знаеш ли какво виждаш тук, Саманта? — И продължи, без да дочака отговора й: — Виждаш света на двама души, които се обичат, допълват се и живеят в пълна хармония: нейните рисунки и неговите трофеи, старите им снимки, грамофонни плочи и книги, неговото удобно кожено кресло и нейния малък люлеещ се стол с табуретката за крака край камината. Просто се вгледай и в най-простото нещо, Саманта. — И двамата отправиха погледи през вратата на спалнята. — Погледни само. Знаеш ли какво виждаш там отвън? Виждаш любовта. Тя е в тези бакърени вази, в старата дантелена възглавница и смешната глиганска глава. Там отвън присъстват двама души, които са се обичали дълго време и все още се обичат.
— Мислиш ли, че продължават да идват тук? — Сам почти шепнеше и Тейт се разсмя.
— Съмнявам се. Дори и да идват, то е рядко. Аз вероятно го правя по-често от тях. Последните години артритът доста тормози Бил. Подозирам — понижи глас той, — че гледат да не се отдалечават много от голямата къща.
Думите му припомниха на Саманта нощните шумове от отваряне и затваряне на врати. Значи след всичките тези години те продължаваха да се срещат скрито в среднощните часове.
— И все пак не разбирам защо го пазят в тайна.
Тейт задържа погледа си върху нея и вдигна рамене.
— Понякога просто става така. — После й се усмихна. — Тук не е Ню Йорк, Саманта. Някои старомодни ценности все още се тачат.
И въпреки това тя не можеше да го проумее. В такъв случай е трябвало да се оженят. Боже Господи, та връзката им продължаваше вече от двайсет години!
— Как откри хижата, Тейт? — Сам стана, върна се в дневната и след малко се настани на удобния стар люлеещ се стол на Каролайн.
— Просто един ден се натъкнах на нея. Преди години те трябва да са прекарвали тук доста време. Тя носи атмосферата на истински дом.
— И действително е истински дом — каза Саманта и замислено се загледа в празната камина, спомняйки си елегантния апартамент, който бе оставила в Ню Йорк, В него вече нямаше нищо от онова, което чувстваше тук: нямаше ги любовта и топлотата, нито нежното успокоение, утехата, която получаваше дори само от седенето на стария люлеещ се стол.
— Имаш чувството, че би могла да останеш тук завинаги, нали? — Той й се усмихна и отпусна едрото си тяло в кожения фотьойл. — Искаш ли да запаля огъня?
Тя бързо поклати глава.
— Ще бъда неспокойна, когато си тръгнем.
— Няма да го оставя да гори, глупаче.
— Знам. — Отново си размениха усмивки. — Но въпреки това ще се притеснявам. Нали разбираш, някоя случайна искра или пък нещо друго… Това тук е твърде специално, за да се намесваме. Не бих искала да правя нищо, което крие и най-малката опасност за тяхното кътче. — Погледна го по-сериозно и добави: — Дори имам чувството, че не би трябвало да сме тук.
— Защо не? — Острата му брадичка се издаде леко напред.
— Защото не е наше. Това е тяхно тайно и интимно кътче. Те не биха одобрили идването ни и не биха искали да знаем за тях…
— Но тъй или иначе ние знаем, нали? — тихо подхвърли той и Саманта кимна несигурно.
— Винаги съм го подозирала. Двете с Барб, племенницата на леля Каро, говорехме за това с часове, строяхме и отхвърляхме предположения. Но така и не ни се представи случай да се уверим.
— А когато порасна?
— Тогава го усещах — усмихна се тя. — Ала въпреки това не бях сигурна.
— Аз също. Винаги съм смятал, че знам, но всъщност не знаех. Докато не дойдох тук. Тази къщичка говори сама за себе си. — Той отново хвърли поглед наоколо. — И каква красива приказка разказва!
— Даа — съгласи се Сам и бавно се залюля на стария стол. — Хубаво би било да обичаш някого така, нали? Достатъчно силно, за да изградите заедно нещо и да го запазите в течение на двайсет години.