Паломино
- Автор: Стийл Даниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Паломино». Краткое содержание книги:
— Тук винаги имам кафе, ако не се е развалило. Искаш ли да се спуснем и да влезем вътре за малко? — Не й каза, че обикновено му се намира и бутилка уиски. Не за да пиянства, а за да се сгрее и успокои. Идваше понякога тук, когато бе разтревожен или пък нещо го гнетеше и изпитваше нужда да остане сам за един ден. В тази хижа бе прекарал много недели и си имаше собствена теория относно това за какви цели е била използвана преди. — Е, госпожо Тейлър? — Тейт Джордан я гледаше настойчиво и тя кимна.
— Ще ми е приятно.
Идеята за кафето звучеше примамливо, тази сутрин времето беше необикновено студено. Тейт й помогна да слезе и върже красивия кон, сетне я поведе по пътеката към хижата, извади ключа, отвори вратата и отстъпи встрани да й направи път. Както и всички останали каубои в ранчото, той винаги беше галантен — нещо като последен отблясък от стария Запад. На влизане Сам вдигна очи към него и му се усмихна.
В хижата се усещаше суха миризма на застояло, но като се огледа, очите й моментално се разшириха от изненада. Просторната стая бе декорирана с красива сатенирана басма на цветя и изглеждаше леко старомодна, ала въпреки това много приветлива и уютна. Имаше малък диван, два отрупани с възглавници шезлонга, а в ъгъла до голямата камина — разкошен кожен фотьойл, който веднага й направи впечатление: беше старинен. В друг ъгъл бе поставено малко бюро, не липсваха радио и грамофон, няколко етажерки с книги и множество странни предмети, които сигурно са били важни за собственика: два чифта големи и красиви еленови рога, глава на глиган, колекция от празни бутилки, няколко смешни пожълтели фотографии в старомодни рамки с орнаменти. Пред камината бе разстлана дебела меча кожа, а до нея имаше изящен старинен люлеещ се стол с табуретка за краката. Човек охотно би дошъл в това кътче от приказките, скрито вдън гората, за да избяга от останалия свят.
През една отворена врата Сам видя хубава стаичка с нежносини стени, красиво месингово легло, покрито с многоцветна ватирана кувертюра, още една внушителна меча кожа и малка месингова лампа с абажур. Завесите бяха в синьо и бяло и богато надиплени, а над леглото висеше живописен пейзаж от друга част на ранчото. Стая, в която човек би пожелал да остане до края на дните си.
— Тейт, чие е това? — Саманта изглеждаше леко озадачена, а той й посочи единия чифт еленови рога, монтирани върху малка подставка на близката стена.
— Погледни.
Тя се приближи и очите й се разшириха от учудване. Погледна Тейт и отново се взря в трофея. Надписът под него гласеше: УИЛЯМ Б. КИНГ, 1934 г. Вторият трофей също беше на Бил Кинг, но от 1939 година. Сам отново погледна през рамо към Тейт, този път разтревожено.
— Хижата негова ли е, Тейт? Редно ли е да сме тук?
— Не знам отговора на първия ти въпрос, Сам. А колкото до втория, вероятно не е редно. Ала след като открих тази къщичка, не можех да не идвам. — Гласът му бе дълбок и дрезгав, очите му търсеха нейните.
Тя се огледа безмълвно и отново кимна.
— Разбирам те.
Тейт тихо се оттегли в кухнята и Сам се зае да разглежда старите снимки. Макар да й се струваше, че в тях има нещо познато, не беше съвсем сигурна в предположенията си. После погледът й бе привлечен от големия пейзаж над леглото и чувствайки се ужасно неловко, тя влезе в спалнята. Когато стигна достатъчно близо, за да различи ясно надписа, внезапно застина на място. Художничката бе написала името си с червено в долния десен ъгъл. К. Лорд. Сам се завъртя кръгом, готова да побегне от спалнята, но вратата беше блокирана от огромната фигура на Тейт Джордан. Той й подаваше чаша димящо нес кафе и изучаваше лицето й.
— Тяхна е, нали? — Ето къде беше отговорът на нейния въпрос, въпросът, над който двете с Барбара толкова често си блъскаха главите и се кикотеха. Най-сетне го бе намерила в тази уютна синя стаичка с почти изпълващо я огромно месингово легло и кувертюра от разноцветни парчета плат. — Нали, Тейт? — Изведнъж почувства нужда да получи потвърждение, ако не от друг, то поне от него. Той бавно кимна и й даде яркожълтата чаша.
— Така мисля. Приятно местенце, нали? Общо взето, напълно в техния стил.
— Някой друг знае ли? — Имаше чувството, че е проникнала в свещена тайна и е отговорна пред Каролайн и Бил за запазването й.
— За тях ли? — Тейт поклати глава. — Никой не знае със сигурност. Те са ужасно предпазливи, никога не се издават. Той я нарича „госпожа Каролайн“ като всички останали, дори се обръща към нея така. Отнася се с уважение, но без да проявява специален интерес. И тя се държи по същия начин.