Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Не знам — отвръщам напълно отчаяно. — Много съжалявам. Просто не помня… Ще се видим по-късно.
Дишам тежко, докато се измъквам навън, и се спасявам в кабинета си. Трясвам вратата. По дяволите! Какво стана? Някой чука.
— Да — провиквам се притеснено.
— Здрасти! — Клер внася огромна купчина писма и документи. — Извинявай, че те притеснявам, Лекси, но докато си тук, би ли прегледала тези. Трябва да се обадиш на Тони Дюкс от „Билтънс“ и да подпишеш плащанията за „Сикспак“, тези откази за поръчки, някой си Джеръми Нортпул звъня няколко пъти.
Тя ми подава химикалка. Очаква да започна да подписвам.
— Не мога да подпиша нищо — заявявам, обзета от паника. — Нищичко. Никога не съм чувала за Тони Дюкс. Не помня абсолютно нищо.
— Ами? — Клер отпуска купчината и ме поглежда учудено. — Ами… кой тогава ще ръководи отдела?
— Не знам. Искам да кажа… аз. Това ми е работата. Ще се справя. Просто ми трябва известно време… Виж, остави ги тук. — Опитвам се да се стегна. — Ще ги прегледам. Може да си припомня нещо.
— Добре — отвръща Клер, без да крие облекчението си. Стоварва купчината на бюрото ми. — Ей сега ще ти донеса кафето.
Вие ми се свят. Сядам на бюрото и посягам към първото писмо. Някакво оплакване. „Както сами ще разберете… очаквам незабавен отговор…“
Минавам на следващия документ. Това е предвиждане за месечния бюджет на всички отдели във фирмата. Графите са шест, някой е лепнал листче и е написал „Кажи ми какво мислиш, Лекси.“
— Кафето ти… — Клер е на прага.
— А, да — отвръщам с делови тон. — Благодаря ти, Клер. — Тя оставя чашата и аз кимам към графите. — Много интересно. Ще напиша отговор… по-късно.
В мига, в който тя излиза, отпускам отчаяно глава. Какво да правя? Работата ми е наистина тежка. Ама много… много тежка.
Как, по дяволите, да се справя? Откъде да знам какво да кажа и какво решение да взема? На вратата отново се чука и аз бързо се изправям и грабвам първия лист, който ми попада.
— Всичко наред ли е, Лекси? — Байрън е понесъл бутилка вода и купчина документи. Обляга се на касата на вратата. Кокалестите му китки стърчат изпод бялата риза. Носи часовник с огромен циферблат, който със сигурност струва малко състояние, но на него изглежда смешен.
— Супер. Няма проблем! Мислех, че си на съвещание на бюджетната комисия.
Той говори по отвратително дразнещ саркастичен начин, сякаш съм пълна тъпачка.
В интерес на истината никога не съм се разбирала с Байрън. Той поглежда купчината на бюрото ми.
— Виждам, че вече си се захванала с работата.
— Не бих казала — усмихвам се, но той не отвръща на усмивката ми.
— Взе ли решение за Тони Дюкс? Защото от счетоводството ми звъняха вчера.
— Ами… — колебая се. — Всъщност не съм… не мога… — Преглъщам и усещам как се изчервявам. — Работата е там, че имам амнезия след катастрофата и… — млъквам, преплитам пръсти и ги стисвам с всички сили.
Байрън най-сетне разбира.
— Господи! — въздиша след малко той. — Ти дори не знаеш кой е Тони Дюкс.
Тони Дюкс. Тони Дюкс. Напъвам се отчаяно да си спомня, не се получава.
— Ами… аз… всъщност… не. Ако ми напомниш…
Байрън не ми обръща никакво внимание. Прави крачка навътре в кабинета, пляска бутилката в дланта си, а челото му е набраздено от дълбоки бръчки.
— Дай де се разберем — започва бавно той. — Всъщност ти не помниш абсолютно нищо, така ли?
Всичките ми инстинкти са в бойна готовност. Той е като котарак, който дебне нищо неподозираща мишка и преценява дали жертвата е достатъчно немощна.
Той иска мястото ми.
Щом осъзнавам този факт, започвам да се чувствам като пълна глупачка, която не се е сетила по-рано. Естествено, че моят пост му е целта. Аз съм надминала постиженията му и сега той сигурно ме мрази, въпреки че се прави на любезен.
— Не че не помня нищо! — възкликвам бързо, сякаш самата мисъл за подобно нещо е невъзможна. — Губят ми се само последните три години.
— Последните три години ли? — Байрън отмята назад глава и избухва в смях. — Извинявай, Лекси. Знаеш не по-зле от мен, че в този бизнес три години са цяла вечност.
— Скоро ще наваксам — заявявам самоуверено. — А лекарите казаха, че с течение на времето спомените ми ще се върнат.
— А може и да не се върнат. — Той си придава съчувствено изражение. — Сигурно си много притеснена, Лекси. Може празнотата в главата ти да остане там завинаги.
Срещам погледа му и се стягам, доколкото мога. Добър опит. Само че няма да ме стреснеш толкова лесно.
— Сигурна съм, че всичко ще се оправи в най-скоро време — отвръщам остро. — Ще се върна на работа и ще ръководя отдела. Одеве си побъбрих със Саймън Джонсън — лъжа аз.