Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
Голяма смехория, защото мокетите са незначителна част от онова, с което се занимава фирмата. Преди десетина години отдел „Поддръжка“ произвеждал препарат за почистване на килими, който се продавал по поръчка и бил невероятно популярен. Разширили производството, пуснали какви ли не други продукти и сега поръчките валят. Същото е и с дамаските и платовете. За съжаление мокетите са на заден план. Че кой си слага мокет? Сега хората предпочитат ламинат или дърво. Продаваме и ламинирани подови покрития, но малко хора знаят заради подвеждащото име „Мокети Делър“. Все едно че сме попаднали в порочен кръг и няма измъкване.
Знам, че мокетите са кофти работа. А пък шарените са още по-кофти. Истината е, че тайничко ги обичам. Най-вече старите ретро дизайни от седемдесетте. На бюрото си държа стар албум с разцветки и винаги го разглеждам, когато водя някой досаден разговор. Веднъж открих цяла кутия стари мостри в склада. На никого не му трябваха, затова ги отнесох в офиса и ги закачих на стената до бюрото си.
Говоря за старото си бюро. Май вече съм на по-хубаво. Докато вървя към познатата сграда на Виктория Плейс Роуд, усещам тръпка на нетърпение. Пред мен е познатата бледосива постройка с гранитни колони на входа. Отварям вратата към рецепцията и спирам изненадана. Фоайето е различно. Ами че то било много приятно! Преместили са бюрото, поставили са стъклени прегради на мястото на старата стена… а подът е облицован в синьо с металически ефект. Явно са пуснали някаква нова серия.
— Лекси! — закръглена жена в цикламена риза и прав черен панталон се хвърля към мен. Косата й е на кичури, сложила си е розово червило, с ниски обувки е и се казва… Познавам я… Тя е шефката на отдел „Кадри“…
— Дейна — прошепвам облекчено името й.
— Здрасти. Лекси — тя протяга ръка. — Добре дошла! Горкичката! Толкова се притеснихме, когато чухме за катастрофата…
— Добре съм, благодаря. Много по-добре. — Тръгвам след нея, вземам пропуска, който ми подава, и се отправям към охраната. Всичко това е съвсем ново за мен. Преди нямаше бариери, на входа пазеше единствено Рег.
— Браво! Насам… — Дейна ме побутва напред. — Искаше ми се да поговорим в кабинета ми, да наминем на съвещанието за бюджета, а след това сигурно ще искаш да се видиш с отдела си.
— Става.
Моят отдел. Едно време имах само бюро и телбод.
Качваме се в асансьора, слизаме на втория етаж и Дейна ме въвежда в кабинета си.
— Сядай. — Изтегля своя стол и се настанява зад бюрото. — Очевидно трябва да поговорим за състоянието ти — тя шепне така, сякаш съм заразена с някоя срамна болест. — Имаш амнезия.
— Точно така. Като изключим амнезията, се чувствам отлично.
— Чудесно. — Тя надрасква нещо в бележника си. — Амнезията ти постоянна ли е, или временна.
— Ами… лекарите казват, че може да започна да си спомням това и онова всеки момент.
— Супер! — лицето й грейва. — Очевидно за нас би било чудесно, ако си припомниш каквото трябва до двайсет и първи. Тогава започва конференцията по продажбите — уточнява тя и ме поглежда обнадеждена.
— Ясно — отвръщам след кратко колебание. — Ще се постарая.
— Не прекалявай със старанието! — тя се залива от смях и изтласква стола назад. — Сега да вървим да кажем здрасти на Саймън и на останалите. Нали помниш Саймън Джонсън, директора?
— Разбира се!
Как може да не помня шефа на цялата фирма? Помня, че изнесе реч на коледното парти. Помня как се появяваше в офиса и ни питаше за имената, а Гавин го следваше като лакей. Помня как се запознах с него.
Опитвам се да се държа спокойно и следвам Дейна по коридора към малък асансьор, който ни отвежда на осмия етаж. Тя ме повежда към заседателната зала с бърза крачка, чука на тежка врата и отваря.
— Съжалявам, че ви прекъсвам! Лекси мина да ни види.
— Лекси! Нашата звезда! — Саймън Джонсън става от председателското място. Той е висок мъж, с широки рамене, бивш военен с оредяваща кестенява коса. Приближава се до мен и стиска ръката ми сякаш сме стари приятели, а след това ме целува по бузата. — Как се чувстваш, миличка?
Саймън Джонсън току-що ме целуна. Шефът на фирмата ме целуна.
— Ами… добре, благодаря — опитвам се да запазя спокойствие. — Много по-добре съм.
Оглеждам хората в залата, все хора на върха, до един облечени в костюми. Байрън, който едно време ми беше шеф, е седнал от другата страна на масата. Той е блед дългуч с тъмна коса, облечен както обикновено в раиран костюм. Усмихва ми се насила, аз също му се усмихвам, облекчена, че познавам поне един от присъстващите.