Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
По дяволите. Ами ако някой влезе и ме види… Поемам си дъх, пристъпвам към бюрото, грабвам някакъв лист и навеждам намръщено глава.
— Влез!
— Лекси! — нахлува Дейна. — Опознаваш отново работното си място ли? Клер ми каза, че не си я познала! Много е неприятно, нали? Дори не си давах сметка… — тя клати състрадателно глава. — Значи не помниш нищо.
— Ами… не — признавам. — Сигурна съм, че рано или късно спомените ще се върнат.
— Дано да е така! — Тя ми се струва притеснена. — Сега да отидем до отдела, за да се запознаеш отново с останалите.
Тръгваме и в този момент забелязвам Фи да излиза от главния офис. Облечена е в къса черна пола и зелен топ без ръкави, обула е ботуши. Изглежда различна отпреди, с нова червена коса, по-слабо лице. Само че е тя. Все още носи същите обеци от кост, които помня от едно време.
— Фи! — възкликвам доволно и за малко да изпусна чантата. — Господи! Аз съм, Лекси. Здрасти! Върнах се!
Фи се стряска. Обръща се и няколко секунди просто ме гледа така, сякаш съм напълно луда. Сигурно съм прекалила с въодушевлението, но наистина се радвам да я видя.
— Здрасти, Лекси — казва тя и ме оглежда. — Как си?
— Добре — отвръщам с готовност. — Ами ти как си? Изглеждаш чудесно. Много ми харесва новият цвят на косата ти.
Сега вече всички са се вторачили в мен.
— Както и да е — насилвам се да се държа по-сериозно. — Какво ще кажеш да си поприказваме по-късно, да наваксаме? Можем да се видим с останалите.
— Ами… добре — кима Фи, без да ме поглежда в очите.
Защо е толкова студена? Какво става? Студена ръка стисва сърцето ми. Значи затова не отговори на нито един от есемесите ми. Да не би да сме се скарали? А останалите определено бяха на нейна страна. Просто не помня…
— Хайде, Лекси! — Дейна ме въвежда в огромния офис. Петнайсет чифта очи се вдигат към нас и аз едва се сдържам да не ахна.
Странна работа.
Виждам и Каролин, и Дебс, и Мелани и още няколко, които познавам. Всички ми се струват познати… но за три години са малко или повече променени. И косите, и дрехите, и гримът им изглеждат различни. Ръцете на Дебс са страшно стегнати, загорели, сякаш току-що се е върнала от някое екзотично място. Каролин е с очила, косата й е подстригана още по-късо отпреди.
Ето го и моето бюро. Момиче с изрусена коса на плитки се е разположило на него и се чувства съвсем като у дома си.
— Всички знаете, че Лекси беше болна след претърпяната катастрофа — обявява Дейна. — Много се радваме, че днес е дошла да ни види. Има някои странични ефекти от нараняванията, най-вече амнезия. Сигурна съм, че ще й помогнете да се ориентира. — Обръща се към мен и прошепва: — Лекси, искаш ли да кажеш няколко думи на отдела си, за да ги мотивираш?
— Да ги мотивирам ли? — повтарям неуверено.
— Кажи нещо вдъхновяващо — усмихва се Дейна. — Хайде, ободри духа на войската. — Телефонът й звънва отново. — Много се извинявам. Извинете ме! — Тя излиза в коридора и аз оставам сама пред отдела.
Хайде! Нали Саймън Джонсън каза, че ми идвало отвътре. Мога да се справя.
— Ъъъ… здравейте! — Махам с ръка, но никой не отвръща. — Просто исках да ви кажа, че скоро ще се върна и ще продължим… да работим както преди… — Чудя се какво да кажа, за да ги мотивирам. — Кой е най-добрият отдел във фирмата? Ние! Кой отдел е върхът? „Подови настилки!“ — Вдигам юмрук във въздуха също като мажоретка. — „По-до-ви пос-тил-ки!“
— Казва се „настилки“ — прекъсва ме момиче, което не познавам. Седи със скръстени ръце и ме гледа лошо.
— Моля? — питам аз, останала без дъх.
— Казва се „настилки“ — тя извива очи към тавана. Колежките от двете й страни се подсмиват, а Каролин и Дебс са ме зяпнали в почуда.
— Добре — отвръщам смутено. — Както и да е… браво на всички… свършихте чудесна работа…
— Вече на работа ли си, Лекси? — пита момиче в червена рокля.
— Още не…
— Само че някой трябва да ми подпише разходите, при това веднага.
— И моите! — обаждат се поне шест човека.
— Говори ли със Саймън за обектите? — пристъпва напред Мелани и се мръщи. — С тях е просто невъзможно да се работи.
— Какво стана с новите компютри?
— Ти прочете ли имейлите ми?
— Готов ли е ордерът на „Торн Груп“?
Изведнъж всички в стаята запристъпват към мен, притискат ме и ме заливат с въпроси. Не чувам нито един и не разбирам какво искат от мен.