Истината

Огледа гъмжилото. Някои от тези хора биха могли да му разкрият нещо, а той се улисваше в разговор с доставчик на кучешка храна. Да, обаче…

— Извинете, ще ми дадете ли мъничко парченце месо?

— За вестника ли?

— Да, в известен смисъл.

Уилям намери закътана ниша встрани от общото вълнение и предпазливо пусна капка кръв от прясната мръвка върху малката сива купчинка.

Прахът изригна във въздуха, превърна се във вихрушка от пъстри петънца и се преобрази в Ото Вик.

— Как зтана знимката? — веднага попита той. — Ох…

— Според мен беше сполучлива — успокои го Уилям. — Но куртката ви…

Част от единия ръкав бе придобила цвета и грапавината на килима, застлан в приемната зала, виждаха се мътночервени и сини шарки.

— Змезил зъм зе с праха по килима — досети се Ото. — Не зе тревожете, чезто зе злучва. — Помириса ръкава. — Виж ти, превъзходна пържола… Благодаря ви!

— Беше кучешка храна — призна правдолюбецът Уилям.

— Кучешка храна ли?

— Именно. Вземете си нещата и да вървим.

— Кучешка храна?!

— Нали сам казахте, че пържолата е превъзходна? Лорд Ветинари се отнася добре с кучето си. И няма защо да се оплаквате. Щом се случва често, по-уместно е да си носите шишенце с кръв за произшествия. Иначе околните ще правят за вас каквото им позволяват обстоятелствата.

— Е, да, да, благодаря… — смотолеви вампирът и се повлече след него. — Кучешка храна. Кучешка… Олеле… А накъде зме зе запътили?

— Към Правоъгълния кабинет, за да видим местопрестъплението — осведоми го Уилям. — Само се надявам да не са поставили на пост там някой умник.

— Ще загазим.

— Че защо? — учуди се Уилям.

Всъщност и той се безпокоеше, но… защо все пак? Общо взето, дворецът принадлежеше на града. На Стражата вероятно нямаше да й допадне, че е влизал, Уилям обаче усещаше и с костния си мозък, че градът не може се съобразява във всички случаи с предпочитанията на Стражата. Допускаше, че на нея би й харесало най-много, ако всички си седят вкъщи и си държат ръцете на масата, за да се вижда какво правят.

Вратата на Правоъгълния кабинет зееше широко. А на пост стоеше ефрейтор Нобс… ако отпуснатото облягане на стената се смята за стоене на пост. Тайничко пушеше цигара.

— О, тъкмо човекът, който ми е нужен! — възкликна Уилям.

И това беше вярно. Да завари тук Ноби надхвърляше и най-смелите му надежди.

Цигарата изчезна като с магия.

— Тъй ли? — изхърка Ноби, а от ушите му блъвна дим.

— Да, преди малко разговарях с Командир Ваймс, а сега бих искал да видя къде е извършено престъплението.

Уилям много разчиташе на това изречение. То като че подсказваше и думите „той ми разреши“, без да ги съдържа.

Ефрейтор Нобс се подвоуми, но първо зърна бележника, после и Ото. Цигарата пак се появи между устните му.

— А, вие да не сте от оня вестник?

— Познахте — похвали го Уилям. — Помислих си, че на хората ще им е интересно да научат как нашата храбра Стража се справя с този случай.