Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
Те зашариха успоредно с тялото и започнаха да броят крачките си.
— Голяма ракета — настоя на своето Ванка. — Ти си виждал някакви ракети, а пък те правят всеки ден нови и нови!
— Трябва да съобщим! — отсече Льонка.
— На кого?
— То се знае на кого: на милицията. Тук трябва да се разузнае, да се установи от какъв произход е тази подводница… или ракета, ако щеш — дявол знае какво е. Може да има вражески пръст в цялата истерия… Може вече да са слезли от нея на брега…
— Добре, да тръгваме — съгласи се веднага Ванка, чието сърце, след всички догадки, биеше неспокойно.
Отдалечиха се на двадесетина крачки, като непрекъснато и плахо се обръщаха назад. Имаха чувството, че никой ги следи зорко.
Да минем край дрехите — предложи грижливият Илика.
— За какви работи мислиш! Учудвам се понякога: в ума ти все дрехи, храна и разни ми ти глупости! — каза поучително Льоня. Да поучава, му даваше право разликата във възрастта: той беше с цяла глава по-висок от Ванка и имаше четиринадесет години, докато Ванка не издаваше повече от дванадесет.
— Тичай сега да съобщим, че няма време. Докато стигнем до града, кой знае какво може да се случи.
След тези думи те хукнаха назад, но изведнъж почувствуваха нещо странно: като че невидима ръка прегради пътя им с невидима стена. Двамата спряха едновременно и се погледнаха изплашени.
— Какво е това, Льонка? — запита страхливо Ванка, взирайки се пред себе си, сякаш чакаше невидимата преграда да се покаже.
— Не зная — смънка Льоня.
— Сякаш се блъснах в нещо… Не мога да го прекрача…
— И аз…
Обърнаха се едновременно назад и видяха онова, което с трепет догаждаха: от необикновеното превозно средство бяха излезли двама мъже. Малко е да се каже мъже: на момчетата те се сториха истински великани.
— Виж, водолази… — тихичко прошепна Ванка.
— Гледай какви им са скафандрите, блестят като сребърни.
— Насам идат… да бягаме! — извика изплашен Льоня, изоставил покровителствения си тон.
— Как ще бягаш, стената си стои на място!…
Льонка хвана за ръка другаря си. Напред не можеше да се върви, трябваше да се върнат или да кривнат настрана. Обаче невидимата стена се изпречваше, накъдето и да се обърнеха.
Момчетата спряха слисани. Завладя ги чувството за нещо свръхестествено. На брега беше толкова тихо, че чуваха само шума на вълните и тежките удари на сърцата си. Стояха на едно място и гледаха с ужас как бавно приближават към тях незнайни хора, като излезли от приказките богатири, оковани в броня. А те вървяха все по-бавно, потъваха в пясъка на всяка крачка, едва вдигаха краката си. Това правеше да изглеждат безпомощни, което поокуражи момчетата. Само да не беше тази стена! Бяха затворени като в клетка и не им оставаше нищо друго, освен да стоят й чакат, докато неизвестните мъже ги настигнат.
— Нека само дойдат! — закани се Льонка. — Няма да им се дадем! Какво си мислят те!… Я ги виж: не могат да вървят… Като му ритнеш един, веднага ще се стовари на земята!… Пък и наближава време да дойдат хора на плажа…
Седнаха на пясъка — така можеха да наберат сили.
А непознатите се приближаваха. Момчетата вече можаха да забележат необикновеното във фигурите им: голям гръден кош, особени стъпала и чудни очи под надвиснала челна кост.
— Ух, какви са! — изохка Ванка, съвсем изгубил присъствие на духа.
Между това странните богатири сякаш се стараеха да им покажат добрите си намерения. Когато пристигнаха, единият от тях седна на пясъка до Льонка, хвана го за ръка, загледа го продължително и сериозно.
— Ах! — извика изведнъж момчето. — Те са хората от Марс!… Нали ти разказвах? Сестра ми първа е видяла и фотографирала техния кораб в полет към земята.
Децата изведнъж се оживиха и дадоха свобода на любопитството си: вглеждаха се в очите на непознатите, пипаха скафандрите им. Единият вдигна на ръце Ванка. Седналият се вглеждаше с добрата усмивка на сините си очи в Льоня и нещо му прошепна на своя непознат език. Момчето се вслуша в музиката на този глас и в същото време неизвестна сила му подсказа какво се иска от него.
— Ванка, ставай! — викна то. — Трябва да известим за пристигането им — те искат това!
И като се обърна към чужденците, закрещя със споя неравномерен — ту дебел, ту писклив — мутиращ глас:
— Тръгваме! Сега ще доведем, хора! Вие само стойте тук — да не отидете нанякъде, че да ви търсим? Чакайте, само да видите сега какво ще стане! Ако не се вдигне па крак целият град!…
Ал Хас се вслушваше в думите и от лицето му не слизаше неговата добра, нежна усмивка. На Хай Мел не му се искаше да пусне от ръце Ванка, любувайки се на розовите му загорели бузки. Той нежно докосна малкото му, потънало в пясък перчемче, изгорелите му от слънцето поолющени раменца, разтърси го и приближи лицето си към неговото, сякаш искаше да го целуне. На Ваня се стори, че видя в очите му сълзи, но не беше сигурен — пречеше шлемът, скафандърът блестеше и заслепяваше очите му. Льоня го дръпна за фланелката и забърза: