Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
— Рики — рече поучително ’бащата, — кой е изпратил колата и дрехите, не е твоя работа… Те са купени от татко, чу ли?
— Но нали са от тях, татко? Мама каза. После — дошли са толкова отдалече, татко, на нашата земя… Не искам да им отрежат главите!
— И няма, Рикиш! Те ще бъдат скоро освободени и ще си отидат живи и здрави при своите момченца — усмихна се Джек и погали косицата на своя рус палавник.
— Истина ли, татко? — попита пак Рики. — А пък ние с Тони мислехме…
Детето спря, защото забеляза предупредителните знаци на по-големия си брат, слушал досега с иронична усмивка разговора, без да се вмесва.
— Какво сте мислили? — запита с подозрение бащата.
— Мислехме… мислехме… — не се решаваше малкото да довери тайната, но под питащия строг поглед на баща си каза:
— Искахме да ги търсим…
— Хубава работа! На вас остана да ги търсите! — разтревожи се Джек. — Само това не ни достигаше!… Да не сте посмели да мръднете от къщи навън! — заповяда строго. В главата му нахлуха ужасни мисли какво може да стане, ако момчетата попаднат в ръцете на бандата. Исканата сума от гангстерите със заплашителното писмо той още не беше внесъл.
Поведе децата нагоре, влезе в апартамента и незабавно предупреди майката да бъде по-внимателна и да не ги изпуща от очи.
После започна да се стяга за дълго пътешествие.
ЧАСТ ВТОРА
ГЛАВА I
ЛЬОНЯ И ВАНКА
Слънцето беше се издигнало високо над водната шир и унесено в гледката на брега, не бързаше да напусне удобната си позиция. Под лъчите му сред чистия ситен пясък се отделяха прашинки скъпоценни камъчета; те ту проблясваха, ту изчезваха и от това пясъкът непрекъснато искреше в палава игра.
Океанът образуваше голям залив, ограден от две страни с високи скали, които стръмно надвисваха над водите. По някаква своя прищявка природата бе пожелала да скрие в общата сурова брегова линия малко съкровище — предизвикателство срещу голите сиви скали, чиято мрачност още повече изпъкваше върху зеления пояс на дърветата по-навътре в сушата.
Между пясъчната лагуна и града, на линията на зеленините, се издигаха две големи здания, съединени с общ парк — обсерваторията и санаториумът.
На това място беше единственият плаж на града, който се криеше зад скалистия бряг. Тази сутрин още нямаше никого. В празнични дни плажът се оживяваше към десет часа, а в делник не се мяркаха много хора. Сезонът още не беше открит — водата бе студена от топящите се на север ледове.
Откъм зеления пояс изскочиха две светли точки, които се търкаляха в надпревара към плажа. Едва по-късно се очертаха голи крака в къси сиви панталонки и бели блузи.
Двете момчета се спуснаха почти едновременно до крайната линия на пясъка, заливан от кротките вълни. Едното направи крачка напред.
— Аз съм Винету, аз! — извика то. — Не оспорвай’ Полага се ти да бъдеш Черният бик!
— Я-я-я! — запротестира другото. — Нямаше да ме надминеш, ако не бях се дръпнал настрана, за да не се сблъскаме. Не е право!
— Я гледай!… Какво беше условието, Ванка?… Хайде лягай, ти си Черният бик — каза по-голямото момче с по-ярко очертана мъжественост, на чието лице изпъкваше твърда брадичка.
Другото, с малко по-нежни черти на закръгленото си съвсем по детски лице, още се мусеше, но личеше, че при допълнителен натиск ще се примири. И по-голямото не закъсня да упражни тоя натиск:
— Хайде, Ванка, лягай! Е, не се ядосвай: утре пък аз ще бъда Черният бик, обещавам! И без състезание ще стана!
— Ти все така, Льонка, а после: „Да се надбягваме!“… Утре аз ще кажа как да изберем вожда на апахите!…
— Добре. Лягай сега!
Ванка понечи да легне, но съобрази нещо. С един замах разкопча бялата си блузка, сгъна я внимателно наопаки и я остави на пясъка, а след това събу и панталонките. Остана само по бяло потниче и тъмносини плувки. Льоня не се събличаше, вторачен в другарчето си, горящ от нетърпение да го види легнало на земята. Ванка вече се изтегна с охота на затопления пясък, из който на невидими облачета излиташе топла влага, но Льоня го задържа за ръката:
— Е, не така де — не така! Говори както се полага!
— Аз съм победен! — покорно рече Ванка и протегна врата си чак до краката на своя неумолим повелител. Полагаше се по правилата Винету да вдигне крак и сам Черният бик да положи този крак на главата си. За учудване на Ваня това обаче не стана. Той не побърза да види защо: топлата влага на пясъка навлизаше в ноздрите му и леко ги дразнеше. Искаше му се да се изтегне удобно, да затвори очи и да полежи спокойно. А Льоня бе вдигнал крак и отново го отпусна върху пясъка, загледан в далечината, заинтригуван от нещо.