Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
— Гледай, Ванка, лодка! — вдигна той ръка по посока към другия край на залива.
Ванка се обърна лениво, седна и също отправи очи нататък.
— Не прилича на лодка — рече той без особен интерес.
— Лодка! — разгорещи се Льоня. — Хайде на бас! — Той обичаше да се лови на бас при всеки възможен случай. — Лодка е!… Че какво друго може да бъде?
Ванка, по-спокоен, с ръка над очите, все повече разбираше, че ако това е лодка, то тя е съвсем особена, необикновена. Наистина, какво ли пък друго можеше да се намира на брега?
— Може и лодка да е — отблъсна той предложението за бас: не му се искаше да рискува, от такива басове с Льоня често губеше. — Само че виж каква е особена, топчеста някаква…
— Трябва да е нов модел — колебливо рече Льоня и изведнъж заповяда: — Ставай!
И без да го дочака, затича нататък. Малко по-тромаво, но със същата бързина и любопитство затича след него и Ванка.
— Спри, Льонка, почакай! Нека си взема дрехите! — сети се Влия.
— Остави, ще ги приберем на връщане. Кой ще ти ги наеме — няма жива душа наоколо.
И понеже Ванка се колебаеше и поглеждаше все назад към дрехите си, Льоня смъкна тичешком блузката си и като я захвърли на пясъка, извика:
— На, гледай: хвърлям и моята! Тичай сега!
Двете момчета затъваха в пясъка почти до глезените. После се изхитриха и се спуснаха до самата вода, където пясъкът беше съвършено мокър, не лепнеше толкова и образуваните локвички под краката им измиваха стъпалата. Тичането им се облекчи. Подскачаха, когато кракът им се натъкнеше на твърда мидена черупка, изчакваха се един друг, докато чистеха водораслите, които болезнено се вливаха между пръстите, и отново поемаха напред.
Разстоянието от единия до другия край на залива не беше малко, макар заливът да изглеждаше незначителен в сравнение с огромната шир на океана. Колкото повече приближаваха тайнствения предмет, грабнал вниманието им, толкова губеше приликата си на лодка. Това караше Льоня да се замисля, нямаше желание да бъде уличен в грешка.
— Подводница! — викна Ванка. — Гледай, цялата е от метал, виж как блести!
Това предположение се стори и на Льоня напълно правдоподобно, но не искаше да отстъпи първенството на по-малкия си другар. И по-скоро от желание да противоречи, отколкото от вътрешна убеденост, каза:
— Каква подводница? Къде й е перископът? Къде и е бордът?! Трябва да знаеш, че подводницата също има борд и досущ прилича на параход, когато плувне над водата. Пък и какво може да търси подводница тук, толкова далече от пристанището?
Ванка разбираше правдивостта на забележките — неведнъж беше виждал подводници и на пристанището, и на кино. Но онова, което блестеше срещу тях, не можеше да бъде сравнено с нищо друго.
— А да видиш, че е подводница! Какво друго може да бъде?
Момчетата вече значително бяха приближили до необикновения плавателен съд. Правеше им впечатление, че не се мяркат хора.
Пръв спря Льоня и направи знак с ръка на приятеля си. Загледани в странния предмет, който се очертаваше вече в пълната си форма, те започнаха да разсъждават:
— Не е лодка. Каква ще е тази лодка, голяма колкото цял параход, и такава кръгла!… Никакъв борд… Май ще излезеш прав, Ванка: трябва да е някакъв нов тип подводница, каквато не сме виждали… Но какво търси тук?
— Чуй, Льонка: в нея сигурно има диверсанти! Извели са я далече от пристанището, за да не ги види никой, когато слязат на брега.
— Глупости! Диверсантите ги спущат далече от брега с гумени лодки, така че никой да не разбере нищо: плуват си екскурзианти с лодка и толкоз, де ще ги усетиш?!… А подводницата кръжи надалеч… Това е някоя пострадала от бурята подводница — аз ти го казвам! Повредила се е и излязла на брега да се спаси от гибел.
Това предположение им се стори най-правдоподобно. Във въображението им вече се рисуваше картината на авария в подводницата. Тъй като не се виждаха никакви хора, представяха си повреда на кислородните камери, екипаж, който умира без въздух, а никой няма сили да мръдне и отвори, за да нахлуе вътре пресен въздух…
Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно им ставаше, че пред тях се намира нещо необикновено. Забавиха крачките си, взеха да се оглеждат дали няма да се мерне наоколо възрастен човек. Обаче неудържимо ги влечеше желанието да бъдат първи спасители на нещастните пострадали моряци. Най-сетне съвсем приближиха.
— Льоня, знаеш ли: това е ракета! — викна Ванка.
— Ами, ракета зер! Къде си виждал ти сферична ракета! И ракетите са по-малки, а погледни това нещо — има трийсет-четирийсет метра в диаметър. Брой колко крачки е само! — отвърна Льоня.