Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
Негова жена… Марио повтори няколко пъти наум думата, наслаждавайки и се като на старо вино. От това тя не изгуби очарованието си. И нямаше да го изгуби и през следващите четиридесет години. Разбира се, такава представа бе доста наивна и той го знаеше. Но усещането бе твърде красиво и искаше да го задържи поне за момента. Мислите явно се бяха отпечатали върху лицето му, защото Мариела неочаквано го погледна въпросително и сбърчи чело. Изглеждаше много красива така. Красотата и не бе кукленска, а много естествена, което я правеше още по-желана.
— За какво мислиш? — попита тя.
— За нищо. Само за момент си помислих, че Господ много трябва да ме обича, щом ми подари жена като теб.
— Господ ли? Кой е той? — Мариела го заплаши шеговито с пръст: — Не си ми казвал, че има и още някой, който те обича!
Марио се засмя, макар че подобни шеги не му бяха по вкуса — бе вярващ християнин и дълбоко уважаваше всичко, свързано с религията. А Мариела не се свенеше пред нищо, но никога не отиваше твърде далеч, за да го обиди. Когато отминеше сватбеното им пътешествие, щяха да заминат за Сицилия, за да я представи на семейството, преди да се върнат в общото жилище в Рим. Може би щеше да е добре да поговори с нея, за да се въздържа малко пред родителите му.
Само че не сега. В момента имаха по-важни неща за вършене, например…
— И махнете безсрамната усмивка от лицето си, синьор Салиери! Вярно, че сме в медения си месец, но ако добре си спомням, тази сутрин за малко да пропуснем закуската. Макар че се събудих в… Колко часа беше? Седем? Не, малко преди шест и половина.
— Това беше преди цели пет часа — възнегодува Марио.
— Питам се какво ли би казала бедната ти стара майка, ако разбере какъв похотливец е станал най-големият и син.
— Бедната ми стара майка има девет деца. — Марио се опита да я хване, но тя се изплъзна с ловко движение и избяга в предната част на лодката. Миниатюрният съд се разклати здравата и Марио не посмя да я последва. — Как мислиш, откъде са се появили?
— Представа нямам — изсмя се Мариела. Марио обичаше смеха и. Не помнеше и един час, през който да не се бе засмяла поне веднъж.
— Да ти обясня ли? — Той стана предпазливо и направи крачка към нея, но тя изведнъж вдигна ръка към небето.
— Погледни! В първия момент Марио помисли, че е част от играта и, но изразът на изненада бе твърде истински. Обърна се и вдигна глава.
Веднага разбра какво сочеше Мариела. Времето още повече се бе влошило. По продължение на абсолютно права линия, начертана сякаш с линеал, небето бе покрито с черни и сиви облаци, струпани в странни фигури, които протягаха тъмни ръце почти до земята. До този момент не бе усетил, но при вида им веднага му стана студено.
— Страшно е. Не бях виждал времето толкова бързо да се променя. — Май ще е по-добре да се връщаме, преди бурята да ни настигне във водата.
Марио не се възпротиви. Все още не мислеше, че са в опасност. Не бяха далеч от брега и можеха да го достигнат за не повече от пет минути. Но вече не бе толкова сигурен, че щяха да им стигнат. Лошото време се приближаваше към езерото с невероятна бързина. Облаците се движеха сякаш на бързи обороти.
— Можеш ли да плуваш? — попита той, навеждайки се над мотора, за да дръпне въжето. Чуха се няколко бълбукащи звука, но двигателят не тръгна.
— Като риба. Защо?
— Добре тогава. — Марио дръпна втори път, този път по-силно шнура. — Защото аз не умея.
— Шегуваш се! — каза Мариела с ужас в гласа.
— Страхувам се, че не. Виж дали имаме спасителна жилетка.
Докато тя търсеше из лодката, мърморейки недоволно, той за трети път напразно се опита да запали мотора. Проклетото чудо не щеше и не щеше да потегли.
Марио изпсува тихичко и се напъна да си спомни обясненията на собственика. Човекът му бе обяснил какво да направи, ако не може да запали, но той бе слушал с едно ухо — вниманието му бе съсредоточено върху Мариела, която стоеше на мостика, облечена в банския си костюм, и изглеждаше просто прекрасно. Знаеше, че е много просто. Само да можеше да си спомни!
— Ето я! — в гласа на Мариела се долавяше голямо облекчение. — Облечи я веднага!
— Да, ей сега. Марио стана, за да я вземе, и застина на мястото си. Облаците се движеха към тях десет пъти по-бързо от това, което му се струваше възможно. Бяха променили формата си и сега образуваха неправилен триъгълник, който хвърляше мастилено синя сянка върху водата. Марио мислено продължи сянката и с ужас установи, че триъгълникът сочи точно в тяхната лодка. Само след секунди щеше да я достигне.