Вратата на друидите

— Аз също — каза Варщайн. Ангелика го изгледа учудено.

— Това сценично представление, което изнесе, въобще не е в неговия стил. — Варщайн постави чашката с кафето на масата и с жест на отвращение лекичко я избута напред. — Това не е подходът му. Франке не изпитва никакви скрупули, ако трябва да се справи с някого. Убеден съм, че без никакви задръжки би убил човек, ако се наложи. Но не по този начин. Неговите методи са други. Работи незабележимо, но също толкова ефективно.

— Може би не толкова бързо.

Варщайн вдигна поглед и видя срещу себе си Ломан. Журналистът се бе върнал, без да го усетят и за изненада на Варщайн държеше в здравата си ръка не чаша коняк, а лист хартия. По всяка вероятност сметката.

Вие двамата отново нарушавате правилата на играта — каза той предизвикателно. — Мисля, че се разбрахме да не се говори за общия ни проект, докато мен ме няма.

Варщайн не можеше да си спомни някой от тримата да е казвал нещо подобно, но нямаше никакво желание да спори с Ломан.

— Можем ли да тръгваме? — попита той.

— Разбира се. — Ломан пъхна сметката в джоба на джинсите си и преметна на рамо фотографската чанта. Към куфара, оставен до масата, не се и наведе дори. Ангелика също, а Варщайн пък съвсем.

— Ей! А куфара?

— Какво му е на куфара? — попита Варщайн.

— Нали е ваш?

— Ръката ме боли!

— Невероятно много съжалявам! — изрече Варщайн с най-безсрамната усмивка, която можа да лепне на лицето си. — Все пак имате още една. А аз ще ви отварям вратите.

Погледът на Ломан стана още по-враждебен отпреди, но той не каза нищо. Грабна куфара и с големи крачки излезе навън.

Времето се бе влошило още повече. Вече нямаше мъгла, но валеше като из ведро. Водата на улицата стигаше до глезен, а небето приличаше на мръсна оловна плоча, която висеше толкова ниско, че човек можеше да я докосне с ръце.

Излязоха от сградата на летището и застанаха под козирката на входа.

— Ще докарам колата — каза Ломан. — Отсреща на паркинга е. По-добре само един да се намокри. А вие през това време можете да наглеждате багажа ми — ако не ви затруднява, разбира се.

Той свали чантата от рамото си, остави я до куфара и затича приведен под дъжда. Водната пелена бе толкова плътна, че го скри от погледите им, още преди да е пресякъл улицата.

— Дано пипнеш бронхопневмония! — промърмори Варщайн. Този път Ангелика не се засмя, а го изгледа замислено.

— Защо си толкова враждебен към него?

— Не съм — отвърна Варщайн, макар че това твърдение и в собствените му уши звучеше доста глупаво. — Мразя всички журналисти. Навремето те сложиха капака на цялата история.

— Така ли?

— Да, така беше.

— Разбирам те, но въпреки това…така, както аз виждам нещата, ти сам си се довършил.

Варщайн преглътна яда си. Вместо да я нападне, както много му се прииска, се обърна рязко на другата страна и загледа в дъжда. Най-лошото беше, че можеше и да е права, помисли си. Тогава, преди три години, се беше забъркал в нещо, за което днес знаеше, че е бил прав. Но тогава нямаше как да го знае. Ако бе размислил дори само една секунда спокойно и трезво, нямаше слепешком да се хвърля в битки с вятърни мелници и много неща щяха да се развият съвсем иначе. Нямаше да постигне нищо, но поне пораженията щяха да са по-малко.