Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
— Да не забравяме и призраците!
— Непременно! Вампири и върколаци. Знаеш ли, че нощем около Гридоне гъмжи от вещици, яхнали метлите си?
Засмяха се и макар че бе много кратък, мигът ги зареди с нова сила. После останаха мълчаливо да седят и тишината около тях бе някак си уютна, сякаш наистина се познаваха от много години, а не едва от двадесет и четири часа. Ръката му искаше да докосне нейната, сложена на облегалката до него, но спря движението по средата. Тя забеляза, погледна го и се усмихна. Бе почти сигурен, че не би имала нищо против докосването му. След секунди Ангелика сне погледа си от него и Варщайн обърна глава на другата страна и се насили да гледа през прозореца. Макар че непрекъснато губеха височина, виждаше само сиви накъсани облаци. Времето сигурно се беше развалило, докато е спал.
— Преди, когато се качвахме…защо се поколеба?
Щеше да е много лесно да каже, че се страхува от летене, и знаеше, че тя щеше да повярва, но не искаше да я лъже. Колкото и шеговити да бяха думите му, в тях имаше истина: каквото и да ги чакаше в Аскона, усещаше, че е нещо много голямо. Бяха свързани помежду си от живота и смъртта и честността помежду им бе важна. — Не знам точно защо… Мисля, че нещо ще се случи. — В планината? Някакво предчувствие?
Вслуша се внимателно в думите и да долови подигравателна нотка или ирония, но такива нямаше.
— Може би — отвърна той.
— Какво всъщност се случи тогава? — попита изведнъж Ангелика.
— В тунела ли? Не знам. Наистина не знам.
— Вярвам ти. Франк щеше да ми разкаже, ако знаеше. Но не това имах предвид. Какво стана в планината?
— Чела си вестниците. Мисля, че…
— …Събудихте нещо?
Думата не му хареса. Въпреки това кимна с глава след кратък размисъл.
— Има нещо в планината. Или имаше. Мисля, че щеше да е по добре, ако не го бяхме докосвали. Знаеше, че това не беше отговор на въпроса и и щеше още повече да я обърка, но тя и без друго едва ли очакваше да и отговори.
А той и не би могъл. Тогава, преди три години, мислеше, че знае, но не беше така. Знаеше толкова малко, колкото и другите. По-голямата част от това, заради което го отстраниха от проекта, бяха глупости. За себе си Франке бе прав да го изгони.
Спомни си за Зарутер и това, което му бе казал: щеше да разбере всичко, когато му дойдеше времето. Бяха откъртили камък, който вече три години се търкаляше надолу и бавно се превръщаше в лавина. Тя или щеше да ги помете всичките, или бе само прах и пепел. Щеше да разбере, когато му дойдеше времето.
Ломан се върна, придружен от стюардеса, която любезно, но настойчиво го подканяше да седне и да си сложи колана. Журналистът изпълни подканата, като непрекъснато бълваше цинични подмятания. Стюардесата го следеше безмълвно, но по лицето и пролича колко се зарадва, когато вече можеше да се върне на мястото си.
— Какви ги вършите? — попита Ангелика. — Опитвате се да си влезете в ролята или сте си такъв отвратителен?
— Може би и двете заедно — Ломан се ухили и си запали цигара въпреки светещия надпис „No smoking“. Успя да дръпне два пъти, преди стюардесата отново да дойде и да го накара да я загаси.
Лошото време се задържа и докато кацаха. Облаците се разкъсаха в последния момент, но Варщайн и без друго нищо не видя от кацането. Седеше вдървен и със стиснати устни, докато усети, че опряха в земята. Когато отвори очи, срещна погледа на Ангелика. Този път в очите и искреше игриво пламъче.
— Какво е толкова смешно?
— Нищо, само че вие мъжете не се ли смеете, когато при вида на мишка жените скачат върху масата?
— Аз не съм се качил на маса.
— Но ти се иска да се пъхнеш под нея, нали?
Той се засмя против волята си.
— Вярно, така е. Напомни ми като си тръгнем, да си взема масичка. Малка, сгъваема.
— Вие двамата няма ли да престанете да дърдорите глупости? — ядосано попита Ломан.
— Забравихте да кажете „на мои разноски“ — кротко допълни Варщайн.
Ломан го прониза с поглед, но нищо не каза.
Машината спря и понеже бяха единствените пътници в първа класа, първи слязоха. Не ги очакваха почти никакви митнически формалности, защото имаха много малко багаж. Паспортният контрол се състоеше в отегчен поглед в паспортите им, за който дори не забавиха крачки.
— Изчакайте тук — каза Ломан. — Наел съм кола. Само ще погледна къде е гишето на ОЙРОПКАР.
Той изчезна, без да дочака отговора им. Варщайн и Ангелика отстъпиха крачка встрани, за да направят място на идващите след тях пътници.
— За какво, по дяволите, му е автомобил? — попита Варщайн. — да не би да иска да пътуваме с кола до Аскона?