По заповед на президента
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Президентът, ядосан и разтревожен, иска отговори и лично назначава Чарли Кастило, майор от Специалните части, работещ за секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол, да открие какво става.
Той пътува под прикритие до Европа и Африка и там, подпомогнат от неочаквани съюзници и възпрепятстван от опасни врагове, започва да разплита мистерията, която добива ужасяващи измерения. Ако Кастило не предприеме нещо, тя ще свърши наистина много, много зле не само за него, но и за цяла Америка.
Да помагаш на гостуващ авиатор, който не носи брачна халка, да се настани в дадените му помещения, след което, естествено, той ще ти предложи питие и вечеря, а после ще се приберете заедно, беше нещо друго.
Не можеше да получи повече от оценка 1 или 2 по скалата на чуждото мнение, за разлика от другите, по-страшни провинения, които получаваха от 7 до 10. Особено ако стенанията и виковете, които подсказват плътско удоволствие, не бъдат чути от другите офицери, настанени в съседните помещения.
— Много мило от твоя страна, подполковник — каза Кастило. — Но на летището в Савана ще ме чакат.
— Така ли? Значи онова, от което имаш нужда, е да те откараме дотам?
— Да, мадам. Но ще хвана такси или ще намеря друг транспорт.
— Аз ще те закарам до Савана. Няма проблем. В сектора за частни полети ли?
— Да, моля.
— Няма проблеми, майоре.
— Ще дойда насам отново, подполковник — каза Кастило. — Може ли да ми дадеш номера си?
— Включена съм в указателя на името Месинджър. Обади ми се.
— Благодаря, ще се обадя.
Докато бяха във въздуха, двамата не говориха повече. Но когато хеликоптерът кацна в сектора за частни полети на летището в Савана, майор Кастило отиде в кабината и й подаде ръка.
— Благодаря, че ме докарахте, подполковник — каза Кастило.
— За мен беше удоволствие — каза тя. — Казвам се Ан.
— Чарли — каза Кастило.
Когато тя най-после пусна ръката му, той й махна, обърна се и тръгна към фоайето за пътниците.
Когато отвори вратата на фоайето — огромно помещение, обзаведено с кресла и дивани от хром и пластмаса, с машини за кока-кола и бърза закуска, както и две кафе-машини — един мъж, който седеше в едно от креслата и пиеше кафе от пластмасова чаша, извика високо:
— Здравей, гринго!
Мъжът беше с доста едро телосложение — говореше се, че прилича на покойния дядо на майка си — беше с мургава, доста тъмна кожа, облечен в жълто поло, сини дънки и доста износени ботуши.
На Кастило бяха необходими няколко секунди, за да долови откъде идва гласът. После той се усмихна и тръгна бързо към мъжа, а той стана от креслото изненадващо бързо за човек с неговото телосложение. Прегърнаха се. Фернандо Мануел Лопес без усилие вдигна Гуилермо Кастило от пода.
— Как си, по дяволите? — запита той. — И къде, по дяволите, беше?
— В Белия дом в щата Каролина — каза Кастило, когато най-после се освободи. — Президентът имаше нужда от съвета ми по въпроси от чуждестранната политика.
— Бих казал: „О, глупости!“, но никога не знам кога се шегуваш и кога — не.
— Шефът ми също беше там — каза Кастило. — Трябваше да нося куфарчето му и да подавам ордьоврите.
— Колко можеш да останеш? — запита Фернандо.
— Трябва да съм обратно във Вашингтон в понеделник по обяд.
— О, Исусе, нима никога нямаш свободно време?
— Разбира се, че имам, но…
— Знам — предпочиташ да го прекарваш в компанията на голи жени.
— Това е жестоко, Фернандо — каза Кастило. — Не мога да повярвам, че мислиш така за мен.
Фернандо се засмя тихо.
— Ако трябва да отидеш до тоалетната, гринго, отиди. Ще друса доста, а не искам да напикаеш новата ми играчка.
— Каква нова играчка?
— Отиди да се изпикаеш и после ще ти я покажа. Дори може да те оставя да я управляваш минута или две.
— Хубав е — каза Кастило след няколко минути, когато Фернандо гордо му показа малък и елегантен, бял и бляскав реактивен самолет. — Каква марка е?
— „Лиърджет“.
— Това го виждам и сам.
— Бомбардировач „Лиърджет 45XR“, ако искаме да сме по-точни.
— И каза, че е твой?
— Наш — каза Фернандо.
— Най-накрая си накарал баба да се отърве от стария „Лиър“?
— Баба много го обичаше — каза Фернандо. — Макар да не искаше да го признае, разбира се. Докато накрая не я уморих от непрекъснати натяквания, че самолетът вече е прекалено стар.
— Колко струва?
— Не питай — каза Фернандо. — Но мястото на „Лиъра“ на баба е в музей.
— Знам — каза Кастило. — Но и знам как се чувства тя. Не е лесно да изгубиш поредната връзка с миналото си.
(ДВЕ)
Хасиендата „Сан Хорхе“
Близо до Увалде, Тексас
17:40, 27 май 2005
Самолетът прелетя директно над основната сграда на хасиендата, после се вдигна отново на 1 000 фута, преди да се спусне плавно над павираната, дълга 3 500 фута, писта, която се намираше на половин миля от къщата.
Вътре в Голямата къща доня Алисия Кастило, като разпозна правилно шума, който чу, вдигна очи към тавана, прекръсти се, остави романа, който четеше, и излезе тихо на верандата.