По заповед на президента
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Президентът, ядосан и разтревожен, иска отговори и лично назначава Чарли Кастило, майор от Специалните части, работещ за секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол, да открие какво става.
Той пътува под прикритие до Европа и Африка и там, подпомогнат от неочаквани съюзници и възпрепятстван от опасни врагове, започва да разплита мистерията, която добива ужасяващи измерения. Ако Кастило не предприеме нещо, тя ще свърши наистина много, много зле не само за него, но и за цяла Америка.
08:35, 12 март 1981
— Доня Алисия е в библиотеката — каза генерал Стивънс и посочи сградата. — А преди да влезем там, мисля, че е добре да узнаеш нещо за историята на щата и града.
— Да, сър — каза майор Нейлър.
— Противно на онова, което мислят повечето хора, Аламо не се управлява и не е собственост на федералното правителство, нито на щата Тексас, а е собственост на „Дъщерите на Република Тексас“. Тази организация не е като Ордена на Синсинати, членството в който, сигурен съм, че знаеш, тъй като баща ти беше негов член, е ограничено до преките потомци на офицерите на Джордж Вашингтон. Членството в „Дъщерите на Републиката Тексас“ е ограничено до дами, които могат да потвърдят, че са преки потомци на мъже и жени, които са служили на Република Тексас, преди републиката да сключи сделка с Вашингтон и да се присъедини към Съюза. Ще ви помогне и това, ако прадедите ви са загинали в Аламо, но битката при Сан Хасинто също ще ви помогне, ако другите дами ви харесат. Следите ли мисълта ми?
— Да, сър.
— Доня Алисия Кастило е била избирана два пъти за президент на тази внушителна организация и се говори, което най-вероятно е вярно, че семейство Кастило през годините е предоставило много пари за разцвета на Аламо, както и за поддържането на много исторически паметници, така важни за Тексас. Схващаш ли общата картина?
— Да, сър.
— Наистина не знам как ще реагира тя на новината, че има незаконен внук в Германия. Подозирам, че няма да бъде много радостна.
— Разбирам, сър.
— Мисля, че най-добрият план на действие е аз да говоря, а ти да не казваш нищо повече от „Да, мадам“ или „Не, мадам“.
— Да, сър.
— При тези обстоятелства на мен ми се струва, тъй като Фреди и Нети Лустръс вярват, че майката…
— Елейн и аз също вярваме, сър — прекъсна го Нейлър. — А имаме и резултатите от кръвната проба.
Генерал Стивънс го изгледа смразяващо и продължи:
— … смятам, че ние имаме задължение да се погрижим момчето да получи онова, което му се полага като син на офицер, получил Медал за храброст. Освен всичко друго, момчето ще бъде прието в „Уест Пойнт“, ако пожелае. Не можем да позволим Кастило да правят с него, каквото те пожелаят, дори това да означава, че така ще им причиним известно объркване и смущение.
— Разбирам, сър.
— Така че затваряй си устата, когато стигнем там, и ме остави аз да говоря.
— Да, сър.
Доня Алисия Кастило, елегантна жена в края на петдесетте, или поне на толкова изглеждаше, с черна коса, прибрана на кок и в която имаше проблясващи сребърни нишки, отиде до вратата на офиса си, когато секретарката й каза по вътрешния телефон, че генерал Стивънс, който няма предварително уговорена среща, моли за няколко минути от нейното време.
— Какво неочаквано удоволствие, генерале! — каза тя, усмихна се и му подаде ръка. — Влезте, моля.
Тя се обърна и влезе в офиса си. Стивънс и Нейлър я последваха.
— Марджъри е добре, надявам се? — каза тя, като се настани зад бюрото си. — Видях я миналата седмица на обяда на Обединения фонд.
— Тя е добре, доня Алисия. На гости на майка си е.
— Предай й, моля те, моите поздрави — каза доня Алисия, после добави: — Седнете, моля, и ми кажете какво мога да направя за вас.
— Доня Алисия — каза генерал Стивънс, — мога ли да ви представя моя кръщелник, майор Алън Нейлър? Баща му и аз бяхме съквартиранти в „Уест Пойнт“.
— Е, много се радвам да се запозная с вас, майор Нейлър. Добре дошли в Аламо.
— Благодаря ви, мадам — каза Нейлър.
— Възникна един доста деликатен въпрос, доня Алисия — каза генерал Стивънс.
— Така ли?
— Алън, майор Нейлър, разполага с подробностите.
Доня Алисия се усмихна и погледна Нейлър с очакване.
„Исусе Христе, нали ми каза да си държа устата затворена и да оставя него да говори? А сега — какво?“
— Въпросът е в това, мадам… — поде колебливо Нейлър.
— Да?
— Имаме причина да вярваме, че мистър Кастило има син в Германия — каза Нейлър.
Тя го гледа миг, без да промени изражението на лицето си.
— Мисля, че говорите за покойния ми син Джордж — каза тя безизразно, — а не за съпруга ми.
„Исусе Христе — помисли си Нейлър — колко тромав и несръчен може да бъде един майор!“
— Да, мадам, говоря за сина ви.
— И как стигна това до вашето внимание? — запита тя.
— Мадам, аз всъщност живея временно в Германия. Във Фулда. Майката на момчето отишла при съпругата ми и при нейната приятелка, която е съпруга на моя командващ офицер…
— Майор Нейлър говори за полковник Фредерик Лустръс, доня Алисия — каза генерал Стивънс. — Аз го познавам добре. Той е чудесен човек, както и добър офицер.