Страхът на мъдреца (Част I)

Тази беше. Бяха ми нужни само няколко секунди, за да я накарам да превърти с приятно щракане. Изправих се, изтупах коленете си и отворих вратата с театрален жест.

Що се отнася до Елодин, той наистина изглеждаше донякъде впечатлен. Веждите му се повдигнаха изненадано, когато вратата се отвори.

— Хитро — отбеляза той, докато влизаше вътре.

Последвах го. Никога не съм се чудил какви са стаите на Елодин. Но дори и да бях, надали щях да предположа, че ще изглеждат по този начин.

Бяха огромни и пищни, с високи тавани и дебели килими. Стените бяха облицовани със старо дърво, а през високите прозорци се процеждаше светлината на ранното утро. Имаше картини с маслени бои и масивни старинни мебели от дърво. Мястото изглеждаше странно обикновено.

Елодин бързо премина през преддверието, през обзаведената с вкус всекидневна и влезе в спалнята. Беше огромна, с легло с балдахин, голямо като лодка. Елодин отвори един гардероб и взе да вади дълги черни мантии, подобни на онази, която носеше.

— Вземи. — Елодин започна да слага мантии върху ръката ми, докато накрая вече не можех да държа повече.

Някои бяха памучни, за ежедневна употреба, но други бяха от фин лен или скъпо, меко кадифе. Той сложи върху собствената си ръка още шест роби и ги отнесе във всекидневната.

Подминахме стари лавици, върху които бяха наредени стотици книги, както и огромно полирано бюро. Едната стена беше заета от каменна камина, достатъчно голяма да се изпече цяла свиня, макар в момента в нея да тлееше само слаб огън, който прогонваше ранния есенен хлад.

Елодин взе една кристална гарафа от масата и застана пред камината. Той стовари мантиите, които носеше, върху ръцете ми, така че едва виждах нещо над купчината. После изтънчено повдигна капака на гарафата, отпи от съдържанието й и одобрително повдигна вежди, докато го оглеждаше на светлината.

Реших да опитам отново:

— Магистър Елодин, защо не искате да ме учите на даването на имена?

— Това е погрешен въпрос — отбеляза той и изсипа гарафата върху тлеещите въглени в камината.

Когато пламъците лакомо се издигнаха нагоре, той взе отново купчината мантии и бавно пусна кадифената в огъня. Тя бързо се запали и щом пламна, Елодин нахвърля и останалите в огъня. Получи се голяма тлееща грамада плат, от която нагоре към комина се издигна гъст дим на талази.

— Опитай отново — предложи той.

Не можах да се сдържа и зададох въпроса, който беше очевиден:

— Защо изгаряте дрехите си?

— Не. Дори не си близо до правилния въпрос — отсече той, като взе още мантии от ръцете ми и ги натрупа върху огъня.

След това Елодин сграбчи дръжката на димоотвода и го затвори с металическо дрънчене. В стаята започнаха да бълват големи облаци от дим. Магистърът леко се закашля, след което отстъпи и се огледа наоколо с известно задоволство.