Страхът на мъдреца (Част I)

Заобиколих ъгъла на плота, коленичих и погледнах изстудителя. Той представляваше облицована с камък кутия с размера на малък пътен сандък. На всяко друго място, освен в Университета, това щеше да е чудо на изобретенията и луксозен предмет. Тук, където такива неща се намираха лесно, това беше поредното небогоугодно и безполезно нещо, което не работи както трябва.

Беше съвсем просто изобретение. Нямаше никакви подвижни части, само две плоски ленти от калай, покрити със сигалдрия, която пренасяше топлината от единия край на металната лента към другия. Всъщност не беше нищо повече от бавен и неефективен топлинен сифон.

Приклекнах и сложих пръсти върху калаените ленти. Тази отдясно беше топла, което означаваше, че половината от вътрешната страна би трябвало да е съответно студена. Но лентата отляво имаше стайна температура. Протегнах врат, за да погледна сигалдрията, и забелязах дълбока драскотина в калая, която минаваше през две от руните.

Това обясняваше нещата. Сигалдрията донякъде прилича на изречение. Ако махнеш няколко думи, то просто загубва своя смисъл. Или по-скоро обикновено загубва своя смисъл. Понякога повредената сигалдрия може да направи нещо наистина неприятно. Намръщих се при вида на калаената лента. Това беше немарлива изобретателска работа. Руните трябваше да са от вътрешната страна на лентата, където не биха могли да бъдат повредени.

Потършувах наоколо, докато не намерих чукче за лед, забутано в задната част на едно чекмедже, след което внимателно заличих двете руни от меката повърхност на калая. После се съсредоточих и с върха на малък нож за белене ги гравирах отново в дебелата метална лента.

Анкер се появи от кухнята с чиния с яйца и домати.

— Сега би трябвало да работи — казах аз.

В началото започнах да ям от учтивост, но после осъзнах, че действително съм гладен.

Анкер погледна кутията и повдигна капака й.

— Толкова лесно? — учуди се.

— Като с всяко друго нещо — отвърнах аз с пълна уста, — лесно е, ако знаеш какво правиш. Сега трябва да работи. Остави го един ден и виж дали наистина ще изстудява.

Довърших яйцата и изпих млякото толкова бързо, колкото беше възможно, без това да изглежда невъзпитано.

— Днес трябва да получа парите, които ми дължиш от бара — казах аз. — Този семестър таксата за обучение ще ме затрудни.

Анкер кимна, провери в малката счетоводна книга, която държеше под плота, и пресметна всички медовини от Грейсдейл, които се бях престорил, че пия през последните два месеца. След това извади кесията си и отброи на масата десет йота. Цял талант — два пъти повече, отколкото бях очаквал. Вдигнах изненадан поглед към него.