Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник

Позвъниха още два пъти, преди да се откажат.

— Може би днес е почивният ѝ ден — предположи детективът.

— Можем да говорим с Винсънт Блейн за нея.

— И къде да го намерим според теб?

— Готов съм да се обзаложа десет към едно, че в момента провежда съвещание на директорите в банката в Роксбъри. Седи си Блейн там, на масата, увлечен в дискусия за всичко случило се.

— Искаш ли да го изненадаме с посещение? — предложи Дрейк.

— Защо не.

— Да вървим тогава.

Колата като че едва пълзеше в тъмнината, подобно на куц кон. Мейсън не смееше да вдигне над шейсет километра в час.

— Просто не мога да си обясня защо Адел е използвала името на Марта Стивънс при регистрацията си в хотела — обади се Дрейк. — Толкова ли не е могла да измисли някакво друго име?

— Според мен има две причини за това — обясни адвокатът.

— Значи си доста по-добре от мен. Защото аз не мога да се сетя дори за една.

— Първата е, че двете най-вероятно предварително са се уговорили, че ако се случи нещо, икономката ще е готова да се закълне, че именно тя е наела стаята.

— Е, може би, макар че не ми изглежда съвсем вероятно.

— Другата е, че сигурно някой е трябвало да се срещне с Марта Стивънс в хотел „Сан Венито“ — продължи адвокатът. — Адел е знаела за уговорената среща и е решила да замести Марта Стивънс… В противен случай трябвало да седи и да чака пристигането на икономката.

Дрейк се размърда нервно на мястото си.

— Това ми изглежда наистина интересно, Пери. И съвсем вероятно. Готов съм да се обзаложа, че Марта Стивънс в момента е на път за същия този хотел.

— Да проверим дали наистина е така, Пол. Обади се в поделението на твоята фирма в Роксбъри. Накарай двама от детективите си да направят проверка в хотела. Дай им подробно описание на Марта Стивънс и ги помоли да се повъртят наоколо, за да видят какво ще стане.

— Няма да е толкова лесно — въздъхна Дрейк. — В днешно време трудно се намират добри детективи.

— След като и без това сме наблизо, можем да минем покрай къщата на Хардисти — обади се Мейсън, когато стигнаха в покрайнините на Роксбъри. — Бих искал да я погледна как изглежда… Знаеш ли коя е точно?

— Имам адреса — отвърна детективът и извади бележката от джоба си. — Но не съм ходил лично. Бях зает с другите задачи, които ми възложи.

— Да поогледаме тогава. Какъв е адресът?

— Д. Стрийт 453.

— Я да видим как точно са разположени улиците — каза Мейсън. — Улиците, означени с букви, най-вероятно са на север и юг или на изток и запад… Коя е тази улица?

— Не мога да видя — каза детективът. — Табелката е точно срещу лампата и светлината се отразява в нея.

— На близкия магазин също виждам табелка. Ще намаля, а ти погледни.

— Ама че глупост са тези лампи с табелки с надписи на улицата под тях — започна да мърмори Дрейк. — Истински кошмар са за детективите. Човек изобщо не би могъл да прочете надписите през нощта — те се превръщат в тъмно петно, попаднало в сянката на светлината от лампата. И независимо от това градските управи продължават да ги купуват вече двайсет и пет години. Какъв смисъл има навсякъде да се рекламира, че градът е отворен за туристите, да се поставят големи табели с надписи, с които се благодари за посещението и гостите се поканват да посетят отново града, след като са поставили по такъв начин номерацията на улиците, че за неориентираните е изключително трудно да открият каквото и да било?

— Защо не се кандидатираш да изнесеш лекция по въпроса във вечерния клуб?

— Може би ще го направя някой ден. И каква реч ще бъде само!

— Ще те помоля междувременно да погледнеш към табелката там отсреща — напомни му адвокатът, намалявайки скоростта.

Дрейк започна упорито да се взира нататък.

— Няма никакъв смисъл да опитвам — въздъхна уморено, после пое подаденото му от адвоката фенерче и насочи лъча му към надписа. — Това е Джеферсън Стрийт.

— Ясно. Сега ще завием надясно, за да видим дали няма да тръгнем по някоя улица с буква.

Следващата улица наистина се оказа „А“. Мейсън продължи напред, отмина улиците „Б“, „В“ и „Г“, след което зави по следващата „Д“. Като използваше фенерчето му, детективът започна да проследява номерата.

— Тук е шестстотин, значи през две преки нататък. Очаквам, че е някъде тук по средата… Така, Пери, намали… Май пристигнахме на точното място. И прозорците светят.