Подземията на Чикаго
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подземията на Чикаго». Краткое содержание книги:
26
— Имаш хубаво кученце, Кели.
Без да отделя ножа от гърлото ми, Даниълсън седна до мен и запали настолната лампа.
— Как влезе в дома ми? — попитах.
— За малко да награбя гаджето ти. Взех я за теб, ама парфюмът я спаси. Нали няма да вдигаш шум?
— Че защо да вдигам?
— Онези още ли са отвън?
— Разбира се.
Преди дори да помръдна, ножът изчезна, заменен от пистолет. Черен, с дълъг заглушител в същия цвят.
— Не изглеждаш добре, Даниълсън — отбелязах аз.
На слабата светлина на лампата кожата му приличаше на опънат пергамент. Косата му беше мазна, а очите му блестяха малко по-силно, отколкото би трябвало.
— Какво става навън? — попита той.
— Зависи доколко си осведомен.
— Дай ми пистолета си.
Откачих оръжието от колана си и му го подадох. Даниълсън го взе и се надигна от стола.
— Дръж ръцете си на бюрото.
Подчиних се. Натрапникът в дома ми потъна в мрака, но бързо се появи отново.
— Гледам да съм в крак със събитията — каза той, сложи лаптопа си между нас и измъкна чифт белезници. — Няма как да работя и да те наблюдавам едновременно — поясни той.
Протегнах ръце. Даниълсън ми щракна белезниците и пъхна ключа в джоба си.
— Разполагам с почти всички материали за заразата, които в момента текат към Вашингтон — поясни Даниълсън.
— И още не са те заключили, а?
Скулите му помръднаха в нещо като усмивка, разкривайки два реда равни като надгробни камъни зъби.
— Вързах устройство за копиране на клавиатурата към един от лаптопите им. Сменят кодовете за достъп на всеки кръгъл час, но тази програма ги копира автоматично…
— Браво на теб. Какво стана вчера?
Даниълсън изви глава и спря да пише.
— Нали не допускаш, че умишлено съм пуснал биологично оръжие в метрото?
— Не съм сигурен — поклатих глава аз. — Ти не си особено умен, но си патриот, а това е достатъчно опасна комбинация.
— Майната ти, Кели!
— Какво се случи?
Даниълсън изчете някакъв текст на екрана и подсвирна.
— Играта загрубява!
— Какво?
— Току-що качиха карта на потенциалните зони за карантина. Ще разделят Оук Парк и Уест Сайд. Очевидно за да предпазят максимален брой бели хора. Умно. — Даниълсън обърна лаптопа така, че да виждам екрана. — Но няма да направят официално съобщение, преди войниците да блокират района.
— Войниците?
— Националната гвардия, плюс попълнения от най-добрите кадри на чикагската полиция. Едва ли някой ще направи разликата, тъй като всички ще бъдат облечени в защитни костюми.
Извъртя екрана обратно и продължи да скролира текстовете.
— Ще го кръстят „необходимата предпазна мярка“. Добре звучи, нали? Но въпросът е защо.
— Нали сам каза, че е имало изтичане на патогени?
— Да, но ако става въпрос за антракс, не може да говорим за предаване на заразата от човек на човек. — Даниълсън затвори лаптопа и се изправи. — Въпросът е защо не прибягват до евакуация, а налагат карантина.
— Искам да разбера какво се случи в метрото.
— Прав си — кимна Даниълсън, погледна часовника си и вдигна пистолета. — Не разполагаме с много време.
Запитах се дали няма да ме гръмне още сега, на момента. Но вместо това той продължи да говори.
— Вече знаеш за Катрин Лосън. За твое сведение ще добавя, че акцията беше одобрена предварително. Тя знаеше за откраднатите от лабораторията във Форт Детрик електрически крушки и душеше из тунелите с надеждата да ги открие. Аз направих опит да я предупредя, но без успех.
— А после й проби главата с два куршума двайсет и втори калибър — подхвърлих аз.
— Аз ли? Нищо подобно. Вече ти казах, че заповедта дойде от Вашингтон.
— Какво стана после?
— Знаех, че двете крушки са безобидни. Разполагах с твърди доказателства.
— Кажи това на труповете, които започнаха да се събират в „Кук“.
— Крушките бяха безопасни, Кели. След ликвидирането на Лосън от Вашингтон ми заповядаха да ги изнеса от метрото и да ги предам в лабораторията на Бразил.