Вратата на Абадон

Чудовищният боен кораб на СВП, разбира се, щеше да пристигне скоро, почти по същото време, когато и земната флотилия. Не беше въпрос на дни, но все пак щеше да е скоро. „Росинант“ вече бе подминал по-бавния „Бегемот“. Тя и Холдън се бяха отдалечили от царството на слънцето и не след дълго пътищата им щяха да се пресекат. И тогава щеше да удари часът за атака, за публично унижение на Холдън и заедно с това — за неговата смърт. А после…

Беше странно да мисли за после. Колкото повече си го представяше, толкова повече се виждаше в амплоато на Мелба. Нямаше причини да не е така. Клариса Мао не притежаваше нищо, не управляваше нищо и беше нищо. Мелба Кох поне имаше работа. Минало. Приятна мисъл, може би защото беше невъзможна. Тя ще се върне у дома, отново ще стане Клариса и ще направи каквото е необходимо, за да възстанови името на своето семейство. Да му върне изгубената чест. Ако остане, би означавало да живее като Джули.

Докато растеше, Клариса не спираше да се възхищава и дразни от живота на своята по-голяма сестра. Джули бе хубавицата в семейството. Умницата. Шампионът по надпревара с яхти. Пьотър бе по-млад от Клариса и следователно във всичко трябваше да е под нея. Близнаците Майкъл и Антея живееха в собствен затворен свят, споделяха си шеги и забележки, които само те разбираха, и понякога изглеждаха като гостуващи отдавна в семейството, а не като част от него. Джули бе по-голямата — тази, която Клариса винаги мечтаеше да бъде. Тази, която искаше да победи. Клариса не бе единствената, която гледаше на Джули по този начин. Майка ѝ също се чувстваше така. Тъкмо по това си приличаха.

А после се случи нещо. Джули ги напусна, подстрига косата си, заряза училище и изчезна в неизвестността. Помнеше как баща ѝ научи новината по време на вечеря. Бяха се събрали в официалната зала, от която се виждаше паркът, менюто беше индийско. Клариса тъкмо се бе върнала от езда и все още миришеше малко на кон. Пьотър пак говореше за математика и дотягаше на всички, а майка ѝ вдигна поглед от чинията си с усмивка и обяви, че Джули е написала писмо, в което съобщава, че напуска семейството. Клариса зяпна от почуда. Беше все едно да кажеш, че слънцето е намислило да влезе в политиката или че четирима са решили да станат осем. Не беше чак толкова невъобразимо, но беше почти на ръба.

Баща ѝ се разсмя. Каза, че било временно. Според него Джули искала да види как живеят обикновените хора, а когато се насити на това, ще се прибере вкъщи. Но тя видя в очите му, че не вярваше на думите си. Неговото любимо момиче си бе тръгнало. Беше отхвърлило не само него, но и цялото семейство. Името им. От онзи момент нататък кашуто и кърито винаги имаха за нея вкуса на победата.