Гаснеща жарава

Тя кимва.

— Ще се опитам.

— Пие прекалено много, краде вино верда от клиниката.

— Това не й е присъщо.

Не ми харесва упрека, който долавям в тона й — сякаш или я лъжа, или аз съм причината майка ни да търси утеха в бутилката.

— Мъча се да я накарам поне да се храни. Но през последните седмици й е доста тежко. Потисната е.

— Защо не си ми казала нищо?

— Не си ме питала.

Тя примигва. Зная, че съм я жегнала. Може би несправедливо. В края на краищата това, което й се случи, не беше по нейно желание. Не е искала да се премести при Нидия и да остави мама. Просто се опитва да се справи.

— Виж — казвам й. — Просто не забравяй да я наглеждаш. Тя има нужда от теб.

Защото аз няма да съм тук.

Тамра ме поглежда с любопитство, преди да кимне бавно с глава. После тръгва към вратата. Ръката й е на облата дръжка, когато се чувам как изтърсвам:

— Съжалявам, Тамра.

Тя извръща глава през рамо. Разбира ме с един поглед за какво говоря. За онова, което е застанало между нас. Касиан.

— За какво? Че желае теб?

— Не е вярно — настоявам. — Просто той не го знае.

— И никога няма да разбере.

В думите й не долавям гняв. Само умора, примирение. В този момент ми напомня малко за мама или поне за онова, в което се е превърнала напоследък. И отново се питам дали моето заминаване няма да е най-доброто за тях. Присъствието ми тук никак не прави живота им лесен.

— Лека нощ, Там — изпращам я, но всъщност й казвам сбогом. Скоро няма да ме има.

— Лека, Ясинда — кимва сестра ми и излиза от къщата.