Гаснеща жарава

Поемам въздух и се заставям да не мисля за горчилката, която ми причиняват думите й. Единственото, върху което мога да се концентрирам, е ниското бръмчене, разнасящо се във въздуха. Далечно, но болезнено познато.

Моментът ми напомня на нещо, случило се не чак толкова отдавна… макар да ми се струва, че е минала цяла вечност оттогава. Цяла вечност, откакто една стрела прониза крилото ми. Откакто бях плячка, преследвана в същата тази планина. Цяла вечност, откакто за пръв път зърнах Уил. Откакто той ме пощади, спаси ме и завинаги стана част от сърцето ми.

Само че този път ловците са прекалено близо… прекалено близо до прайда. Селището със сигурност е разбрало и вече е вдигната тревога.

Мирам извръща глава.

— Какво е…

— Ш-ш-т — махвам с ръка рязко и напрягам слух. Мъглата се увеличава, разстила се на гъсти ленти около краката ми — Нидия.

Прайдът сигурно е затворен зад стените, напълно обвит, покрит с вцепеняващата ума мъгла на Нидия. Тамра вероятно също й помага.

Разкъсва ме безпокойство. Хеликоптерите не могат да видят нищо от позицията си във въздуха. Което значи, че може да изпратят наземните групи да проучат района по-обстойно.

Бръмченето се усилва, приближава ни.

Очите на Мирам се опулват.

— Това хеликоптери ли са?

Кимвам утвърдително.

— Да, хайде. Да тръгваме — хващам ръката й и я повличам след мен.

— Къде отиваме?

— Далеч от селището — задъхано отвръщам аз, докато тичам и я дърпам след себе си.

— Те не могат да ни видят през дърветата и мъглата — хленчи тя. — Скрити сме от тях.

Продължавам да тичам и да я карам да бърза, без да си давам труда да й обяснявам, че щом има хеликоптери, не след дълго ще се появят и наземни части. Зная го от първа ръка.

— Ясинда, кажи нещо! — в гласа й се усеща паника.

Нужно ми е да е спокойна. Отпусната и спокойна, готова да прави това, което й кажа.

— Няма нищо, Мирам — успокоявам я. — Само не спирай да се движиш.

— Никога не съм била толкова далеч от селището… Не трябва ли да вървим към вкъщи? А не в обратната посока?

— И да отведем ловците право в прайда? — поклащам глава. — Не.

Това е всичко, което мога да обясня, защото тъкмо тогава чувам друг шум. Форсирането на двигатели. Далечният рев долита до нас. Гърдите ми горят, пламъци облизват трахеята ми.

— Ясинда! — името ми излиза като експлозия от устата й. Тя извива ръка и се отскубва от хватката ми. Спира, поглежда ме гневно и потърква китката си. — Какво става?!

Вдига твърде много шум. Хващам я за ръцете и леко я разтърсвам в опит да я накарам да ме разбере правилно.

— Виж, това не е случаен хеликоптер — правя пауза, за да си поема дъх. — Това са ловци. В планината са и ни търсят.

Очите й се разширяват, изглеждат огромни на дребното й лице. И тогава осъзнавам колко е малка. Изглежда много по-малка от мен, макар да ни дели само една година. Чувствам се по-зряла от нея.