Гаснеща жарава
- Автор: Джордан Софи
- Серия: Огнен свят #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 978-954-641-066-5
- Переводчик: Велислава Михайлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснеща жарава». Краткое содержание книги:
„Със своите вълнуващи сблъсъци, драматични бягства и невероятно красивата си любовна история романът «Гаснеща жарава» поразява въображението, както малко други книги.“ — „Къркъс Ривюс“
„Софи Джордан притежава уникалния талант да грабне читателя и шеметно да го пренесе в света, който тя създава.“ — „Библиофил“
И все пак ние си мечтаехме, убедени, че навършим ли осемнайсет, ще настъпи нашето време. Нашият ред. Като толкова много дракита преди нас щяхме да предприемем пътуване навън и да живеем цяла година сред хората. Да научим за начина на живот във външния свят, преди да се завърнем в прайда.
С усмивка прокарвам длан по лъскавата, хладна хартия на постера. Плажът, заснет на фона на злачни хълмове, изглежда като нещо извадено от италианска ваканционна брошура. Може би Лаз все още може да поплува под онези лазурносини води, напълно преобразена. Само че без мен.
Сядам на леглото й и издърпвам мека сърцевидна възглавничка от купчината, натрупана в горната му част. Притискам я до гърдите си.
— Колко ми липсваше тази стая!
Тя стои до прозореца, заела непоклатима поза, скръстила слабите си ръце пред гърдите.
— Така ли? — озъбва ми се. — Не си личи особено.
— Мъчно ми е за теб! — додавам, решена да говоря направо. Нямам време за заобикалки.
— Показваш го по странен начин. Отпраши и…
— Не съм искала да си тръгвам — опитвам се да обясня, но тя не ми обръща внимание и продължава да говори.
— И се влюби в някакъв човек. Преобразила си се пред очите му — възмущава се тя и притиска сърцето си с ръка. — Не мога да повярвам, че си ни поставила в такава опасност. Ясинда, която познавам, никога не би…
— Ясинда, която познаваш, не би могла да стои настрана и да го гледа как умира — така съм вкопчила пръсти във възглавницата, че чак ме заболяват. — Не и когато имам възможност да направя нещо. Той падна от скала, Лаз. Нямаше време да мисля. Просто действах.
Взирам се в нея с умолителен поглед, искам да ме разбере.
Известно време тя ме гледа изпитателно, преди да попита:
— Щеше ли да останеш там, ако Касиан не беше дошъл да те отведе?
Гласът й вече не звучи сърдито, в него се долавя само болка и ми се приисква да излъжа. Ще ми се да й спестя терзанията, но вече лъгах достатъчно.
— Да, мисля, че щях.
Тя дълго не отвръща нищо. После поклаща глава, с шумна въздишка се пльосва до мен и ме сръчква игриво.
— Дано поне е бил секси.
На устните ми се появява усмивка. Това е забавната, чудата Лаз, която обичам и помня. Усмивката слиза от лицето ми и се вглеждам напрегнато в нея, за да запомни завинаги този момент и думите ми:
— Той е наистина специален, Лаз. Онзи ден, в който с теб се измъкнахме тайно оттук и ловците ни подгониха, той ме видя. И ме пусна. Той е причината да избягам от хайката. Държи на мен заради самата мен. А не заради това, което представлявам — засмивам се пресипнало. — Никога не съм могла да кажа такова нещо за някой друг.
Въпреки че напоследък начинът, по който Касиан ме гледа… Не! Отхвърлям тази мисъл. Ще живея с Уил.
Тя се е втренчила в ръцете си и кима бавно.
— Май мога да разбера това.
— Трябва да ме разбереш — шепна разпалено. — Наистина имам нужда.
Вдига поглед към мен и чета безмълвния въпрос в очите й. Въпрос, на който няма да отговоря. Когато дойдат при нея, искам да може да ги погледне в лицето и да им каже искрено, че не е знаела нищо за плановете ми.
— Разбирам те — най-сетне отронва тя.
И тогава не мога да се сдържа. Притеглям я в прегръдките си и я притискам.
— Благодаря.
Гласът ми секва и тя ме погалва по косата.
— Няма нищо. Вече не съм ти сърдита. Кога съм можела да ти се сърдя дълго? Това сега беше истински рекорд.
Засмивам се. Звукът от смеха ми наподобява хълцане.
— Спомни си това, когато те вбеся следващия път.
— Вече планираш следващ път? — заяжда се тя.
Гърдите ми се свиват.
— Казвам го за всеки случай — презастраховам се аз.
— О, Ясинда — поклаща тя глава. — Каква мрачна фаталистка си. Не бери грижа за нещо, което още не се е случило. Живей за момента.
— Такава съм си — изсумтявам.
Погледът ми се плъзва по стаята и тежкото чувство в гърдите ми отслабва, щом мярвам онова, което търся, на бюрото й.
— А сега какво ще кажеш да поиграем на карти?
Оставам у Лаз, докато не идва майка й, за да ме предупреди, че до вечерния час са останали не повече от двайсет минути. Сбогуваме се набързо и си обещаваме да се видим на следващия ден. Тръгвам си с леко сърце след одобряването с нея. Дано си спомни за тази вечер и ме разбере, когато научи, че съм заминала.