За спасяването на света

„Слънцето се въздигна.

Новият бог отпъждаше мрака и топеше ледовете.

Земята бе оплодена с Живот.

Верени, старите скитници между световете, трябваше да си идат.

Една черна верени бе кацнала на най-високия връх на планината с Трите порти и плачеше. С обронени криле, с проточена шия, с раззината черна паст, тя бе цялата въплъщение на болката.

Дойде при нея божеството на живата земя. То беше и огън, и вода, и раждане, и смърт, и мъж, и жена, на гърдите му грееше слънце, на лицето му светеше луна, в очите му блестяха звезди.

– Коя си ти, о, най-прекрасна, и защо плачеш? – попита божеството.

– Аз съм най-старата тук – тъжно му отвърна тя. – Могъща вер-верени, която трябва да си тръгне. Бях господарка на тази земя векове и хилядолетия и я обикнах така силно, така страстно, че сега не искам да я напусна.

– Аз пожелах теб силно и страстно, о, прекрасна! Остани тук и бъди моя съпруга.

– Не мога! – изплака верени. – Ти си божество на живота, ти изпълваш земята с живот и я караш да ражда. А аз съм нежива, аз съм дух в камъка, не мога да остана при теб и при живите.

– Ще ти дам нов образ, мой образ и подобие. Ако се слееш с мен, ще ти дам от себе си.

Тогава могъщата вер стана жена на мъдрото божество. И живяха в мир и вярност един към друг хиляда прераждания. Това време бе достатъчно на верени да научи съпруга/та си какво е да изпитваш истинска любов. Когато се научи да обича, великото божество на земята отиде при своите човеци…“

Според тази легенда връзката между Царицата на бездната и Великата богиня на земята е възникнала импулсивно, по случайност. Тя обяснява брака им като резултат от чувства. Страстната любов на царицата-верени към земята съвсем естествено се прехвърля и към земното божество. За съществата от бездната решението ù не се нуждае от обяснение. В тяхната версия на легендата не се споменават нито условията, нито резултатите от тази връзка. Всеизвестно е, че за всички верени любовта е напълно достатъчна и често единствена причина за всякакви действия и постъпки.