За спасяването на света

Момчил бе от незнатен произход, син на стратиот и селянка. Мнозина зоват себе си принцове и князе и се гордеят с кръвта на бащите си. Той дължеше короната си на друга кръв – кръвта по острието на меча. Княз бе по дързост и воля.

И ония, дето увличаше след себе си, бяха дръзки и храбри. Не бяха хрисими, ни почтени, нито благочестиви. Защото не добродетелните вземат превес в битката, а смелите.

За верността им той не плащаше. Нито един наемник нямаше във войската му. Не златото ги водеше, а честта. Еднакво му бяха предани. Готови бяха по-скоро костите си да сложат в бой, нежели да го предадат на погибел.

На верността им Момчил отвръщаше с вярност. Беше винаги пръв в боя и никога не се огради с тежка конница, нито се скри в шатра. Пръв за атака свиреше неговият рог и последен възвестяваше края на битката. Ведно със стрелците стреляше, начело на конницата нападаше, наравно с пехотата въртеше меч, а след битка сам, с ръцете си, прибираше убитите и ранените.

От селата в мирно време не събираше данъци, нито десятък, нито друга повинност. Такса за тържище и път не вземаше, нито за работилница, нито за лов, нито за вино. Златото в хазната му бе от кръвнина – неведнъж някой властелин бе откупувал от него пленената си войска, а сам василевсът бе платил за свободата си два сандъка имперско сребро. Селяните и търговците се кълняха в него и сами идваха и молеха да припознае селата и градовете им за своя земя.

В дома си живееше просто. Нямаше нито слуги, нито придворни, за къщата и покъщнината синовете му се грижеха, а той ги беше научил на труд и покорство. По нищо домът на княза не се отличаваше от селските хижи – ни по скромност, ни по порядки, така нищите го имаха като свой и го обичаха.