Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Да. Моля да ми позволите да ви помогна, бих искал да ви помогна.
Ахмед й помогна да изчистят кръвта и да придадат на хана представителен вид, като през цялото време кроеше планове: Нажуд и Ахмед да бъдат прогонени преди пладне, останалата част от наказанието им да се изпълни след година и един ден от днес нататък; да разбере дали Фазир е хванал Пьотър Олег; да се погрижи да прережат гърлото на пратеника за откупа този следобед, както се беше разпоредил от името на хана.
„Глупак — помисли си той, загледан в трупа, — глупак, как можа да си помислиш, че ще платя откупа, за да се върне пилотът, който да те откара в Техеран, за да ти спасят живота! Защо да ти спасяват живота за няколко дни или за месец? Опасно е да си болен и безпомощен, умът ти се помрачава, о, да, докторът ми каза какво мога да очаквам, докато постепенно загубваш ума си и ставаш по-отмъстителен от всякога, по-опасен от когато и да било, достатъчно опасен, за да се обърнеш може би и срещу мен! Но сега, сега Хаким със сигурност ще наследи престола и аз ще властвам над лъвчето, и с помощта на Аллаха ще се оженя за Азадех. Или ще я изпратя на север — оная работа й е като на всяка друга.“
Сестрата поглеждаше от време на време Ахмед, неговите изящни и в същото време силни и нежни ръце, за първи път доволна от неговото присъствие, без да се страхува. Наблюдаваше го как реши брадата си. „Хората са толкова странни — помисли тя. — Той сигурно много е обичал този зъл старец.“
Сряда
28 февруари 1979 г.
54
Техеран: 6,55 сутринта.
Макайвър продължи да сортира папките и книжата, които беше взел от големия сейф на офиса. Слагаше в куфара си само онези, които бяха жизненоважни. Занимаваше се с това от пет и половина сутринта и сега го болеше главата, наболяваше го и гърбът, а куфарът беше почти пълен. „Още толкова много трябва да взема“ — мислеше си той, като се стараеше да работи колкото може по-бързо. До един час, може би дори по-малко, щяха да дойдат иранците от персонала и той трябваше да прекъсне.
„Проклет народ“ — мислеше си той раздразнено, — „все ги няма, когато ни трябват, но сега, през последните дни, не можем да се отървем от тях. Като лепки са:“ „О, не, ваше превъзходителство, позволете ми, моля, да заключа вместо вас, умолявам ви за това изключително право…“ или „О, не, ваше преподобие, аз ще отворя офиса вместо вас, настоявам, това не е работа на ваше превъзходителство!“ Може би ставам параноик, но действат точно като че ли са шпиони, на които им е наредено да ни наблюдават. Партньорите ни са по-любопитни от всякога. Сякаш някой ни следи.
И все пак досега, да чукнем на дърво, всичко върви като добре регулиран реактивен самолет: ние ще бъдем извън страната по обед или малко по-късно. Руди вече е готов за петък с всички допълнителни хора и цял товар резервни части и е вече извън Бандар-е Делам, на път за Абадан, където се беше промъкнал един „Трайдънт“ на Британските авиолинии — приятелят на Дюк Затаки му беше уредил разрешение да евакуира британските петролни работници. Дюк вече сигурно е складирал допълнително гориво при Ковис, а момчетата му имат разрешение да тръгнат утре със 125, и да чукнем пак на дърво, вече три камиона товари резервни части са изпратени към Бушир, за да бъдат превозени с кораб до Ал Шаргаз. Перкото, полковник Чангиз и този проклет молла, Хусаин, все още се държат добре, слава на Бога. В Ленгех Скраг няма да има проблеми — крайбрежни кораби, подходящи за неговите части, колкото щеш — и няма нищо друго за вършене, освен да чака деня X — не, не деня X, а деня X плюс едно.
„Единственото черно петно е Азадех. И Ерики. Защо, по дяволите, тази глупава жена не ми каза, че е решила да търси бедния Ерики? Боже мой, едва се спаси от Табриз, а сега отново отива и пъха малката си красива главица там. Жени! До една са луди. Откуп? Глупости. Обзалагам се, че това е пак капан, заложен от нейния баща, оня мръсник хана. Същевременно става точно така, както беше казал Том Локхарт:“ „Тя и без това щеше да си отиде, Мак, а ти щеше ли да й кажеш за «Вихрушка»?“
Стомахът му се сви. Даже и ако другите успееха да се измъкнат, проблемът с Ерики и Азадех оставаше. „После, и бедният Том и Шаразад. Как, по дяволите, да ги отведем на безопасно място? Трябва да измислим нещо. Имаме още два дни, може би дотога…“