Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Не знам.
Сега стражата ги чу и погледна през прозореца на кабината, поздрави водача си и попита какво става.
— Нищо — отговори Баязид, направи му знак да се върне на поста си и се вгледа замислено в нощта. През малкото дни, през които чужденецът беше в селото, той беше започнал да го харесва и да го уважава — като мъж и като ловец. Днес го беше завел в гората, за да го изпита, а после, за да го изпита отново и за собствено удоволствие, му беше дал пушка. С първия изстрел Ерики беше убил планинска коза в далечината — така чисто, както би го направил той. Даването на пушката беше вълнуващо, той чакаше какво ще направи чужденецът, дали ще сглупи и ще се опита да я насочи към него, или, което е още по-глупаво, ще побегне през дърветата, където щяха да го преследват с огромно удоволствие. Червенокосият мъж на ножа просто ловуваше и пазеше мислите си за себе си, въпреки че всички чувстваха как яростта му напира.
— Усетил си нещо. Опасност? — попита той.
— Не знам. — Ерики се огледа в нощта. Никакви звуци, освен вятъра, няколко нощни животни на лов, нищо особено. Но въпреки това той се чувствуваше неспокоен.
— Никакви новини още?
— Не, нищо повече. — Един от пратениците се беше върнал следобед.
— Ханът е тежко болен, скоро ще умре — беше съобщил той. — Но обеща скоро да отговори.
Баязид беше разказал на Ерики всичко и точно.
— Пилоте, бъди търпелив — беше предупредил Баязид. Не искаше неприятности.
— От какво е болен ханът?
— Болен е. Това ни съобщи пратеникът, казали им, че е болен, много болен. Болен!
— Ако умре, какво ще стане?
— Наследникът му ще плати — или няма да плати. Иншаллах. Шейхът премести леко пушката на рамото си. — Ела на завет, студено е. Излязоха през близката къща и се загледаха в долината. Тишина и спокойствие, няколко проблясъка от фарове от време на време на пътя, далеч, далеч долу.
„Едва на тридесет минути от двореца и Азадех — мислеше си Ерики — и няма начин да избягам.“
Всеки път, когато запалваше двигателите, за да зареди акумулаторите и да раздвижи горивото, пет пушки се насочваха към него. Понякога се разхождаше до края на селото или като тази вечер ставаше, готов да бяга и да върви пеша, но така и не му се удаде възможност, охраната беше прекалено бдителна. По време на лова днес той сериозно се изкушаваше да опита да се измъкне — но знаеше, че те просто си играят с него.
— Няма нищо, пилоте, връщай се в леглото — успокои го Баязид. — Може би утре ще има добри новини. Както Бог пожелае.
Ерики не каза нищо. Очите му пронизваха нощта, не можеше да се освободи от лошите предчувствия. „Може би Азадех е в опасност или може би… може би няма нищо и аз просто полудявам от чакането и тревогите? Дали Рос и войникът са избягали и какво става с онзи педераст Пьотър Мжитрик и Абдула?“
— Да, както Бог пожелае, съгласен съм, но аз искам да тръгвам. Дойде време.
Младият мъж се засмя, показвайки счупения си зъб.
— Тогава ще трябва да те завържа.
Ерики му се усмихна в отговор, също така безрадостно.
— Ще чакам утре и утре вечер, после в зори на другия ден напускам.
— Не.
— Ще бъде по-добре и за теб, и за мен. Можем да отидем в двореца с твоите хора, мога да се призе…
— Не. Ще чакаме.
— Мога да се приземя в двора, ще говоря с него и вие ще получите откупа и…
— Не. Ще чакаме. Ще чакаме тук. Там е опасно.
— Или ще тръгнем заедно, или тръгвам сам. Шейхът повдигна рамене.
— Предупредих те, пилоте.
Дворецът на хана: 11,38 през нощта.
Ахмед подкара пред себе си Нажуд и съпруга й Махмуд като говеда. И двамата бяха разчорлени и все още по нощници, и двамата вцепенени, Нажуд обляна в сълзи. Двама телохранители крачеха зад тях. Ахмед все още държеше ножа си изваден. Преди половин час беше нахлул със стража в покоите им, измъкна ги от леглото им от килими и им каза, че ханът най-сетне е разбрал, че са го лъгали за Хаким и Азадех, че са заговорничели срещу него, защото тази вечер един от слугите признал, че е подслушал същия разговор и не е било казано нищо лошо.
— Лъжа! — изпъшка Нажуд, притисната към леглото, полузаслепена от фенерчето, което един от стражите беше насочил срещу лицето й, а другият беше опрял оръжието си в главата на Махмуд. — Всичко е лъжа…