Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— О, Боже! — Толбът енергично заклати глава, пръстите му си играеха с една папка на бюрото. — Бога ми, страшно неблагоразумно.
— Няма друга възможност. Е, мистър Толбът, това е всичко, приятен ден. Анди искаше да ви предупреди, така че можете да правите каквото поискате.
— Какво, по дяволите, да правя? — избухна Толбът.
— Откъде да знам, по дяволите? — Макайвър беше не по-малко вбесен. — От вас се очаква да закриляте нашите съотечественици.
— Но вие…
— Аз просто нямам намерение да бъда изтласкан от бизнеса и точка по въпроса!
Толбът нервно барабанеше с пръсти.
— Струва ми се, че имам нужда от чаша чай — каза той и натисна интеркома. — Силия, две чаши от най-хубавия и мисля, че няма да ни навреди и малко „Нелсънс блад“ в запарката.
— Да, мистър Толбът — отвърна пресипнало секретарката и кихна.
— Наздраве — каза Толбът автоматично. Пръстите му престанаха да барабанят и той се усмихна приветливо на Макайвър.
— Много се радвам, че не сте ми казвали никога нищо, стари приятелю.
— И аз.
— Бъдете сигурен, ако чуя някога, че се занимавате с пандизчийски работи — как беше изразът? — а, да, да „забърквате каша“ — ще бъда щастлив да ви посетя от името на правителството на Нейно Величество и да се опитам да оправя бакиите ви. — Толбът смръщи вежди. — Едра кражба, Бога ми! Но ви желая успех, стари приятелю.
В апартамента на Азадех: 8,10 сутринта.
Старата домашна прислужница едва крепеше по коридора тежкия сребърен поднос със закуската — четири варени яйца, препечен хляб с масло, мармалад, две изящни чаши, изпускаща пара каничка кафе и фини египетски памучни салфетки. Тя остави подноса и почука.
— Влез.
— Добро утро, ваше височество. Салаам.
— Салаам — отвърна Шаразад глухо. Беше се подпряла на множеството възглавници на миндера, лицето й бе подпухнало от сълзи. През открехнатата врата на банята се чуваше шум от течаща вода. — Можеш да го оставиш тук, на миндера.
— Да, ваше височество. — Старата жена се подчини, погледна към банята и излезе.
— Закуската, Томи — извика Шаразад, като се опитваше гласът й да звучи ведро. Никакъв отговор. Тя сви рамене и подсмръкна леко с напиращи в очите сълзи, после вдигна поглед към Локхарт, който се бе върнал в спалнята. Беше се избръснал и облякъл в зимната си униформа — ботуши, панталон, риза и дебел, топъл пуловер.
— Кафе? — попита тя с колеблива усмивка. Мразеше упорития израз на лицето му и маската на неодобрение, която бе надянал.
— Ей сега — отвърна той без ентусиазъм. — Благодаря.
— Аз… аз поръчах да приготвят всичко така, както го обичаш.
— Изглежда вкусно. Ти започвай. — Той отиде до бюрото и започна да връзва вратовръзката си.
— Наистина беше чудесно от страна на Азадех да ни заеме апартамента си, докато я няма, нали? По-приятно е, отколкото вкъщи.
Локхарт я погледна в огледалото.
— Навремето не говореше така.
— О, Томи, разбира се, че си прав, но нека не се караме.
— Нямам намерение да се карам. Казах, каквото имах за казване, ти също. — „Казах й го“ — помисли си той, терзан от мисълта, че и тя е нещастна като него, но не беше в състояние да направи нищо повече. Този кошмар бе започнал преди два дни, когато Мешанг го беше предизвикал пред нея и Зара, и продължаваше и досега, като късаше нервите им и ги довеждаше до ръба на лудостта. Два дни и две нощи сълзи на отчаяние и повтаряне отново и отново: „Не се тревожи, ще се справим някак си, Шаразад“ — и после отново обсъждаха бъдещето. „Какво бъдеще?“ — запита той отражението си, искаше му се да избухне отново.
— Ето ти кафето, скъпи.
Той го пое мрачно и седна на стола с лице към нея, без да я поглежда. Кафето беше превъзходно и горещо, но не можа да премахне противния вкус в устата му и Том го остави почти недокоснато, стана и отиде да си вземе пилотското яке. „Слава Богу, че днес трябва да превозя хеликоптера до Ковис — каза си той. — По дяволите всичко!“
— Кога ще те видя, мили, кога се връщаш?
Той се видя как повдига рамене, мразеше се, искаше да я вземе в прегръдките си и да й каже колко дълбоко я обича, но беше изживял тази агония вече четири пъти през последните два дни, а Шаразад беше все така неумолима и непреклонна, също като брат си.