Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
През стоте години след Онинската война страната е приличала на заплетен в едно, избуял коноп. После Нобунага е отрязал стъблата, Хидейоши ги е навързал на снопи, а Иеясу разора и подравни земята за нов посев. По мнението на Мусаши воини, които отдават голямо значение само на бойните упражнения и които се отличават най-вече с неограничено честолюбие, вече не бяха ръководната сила в обществото. Секигахара бе сложила край на това.
Бе стигнал до убеждението, че независимо дали страната ще остане в ръцете на рода Токугава или Тойотоми ще си я върнат, хората като цяло вече знаят посоката, в която искат да вървят — от безпорядък към ред, от рушене към съграждане.
Понякога имаше чувството, че се е родил прекалено късно. Славата на Хидейоши едва бе стигнала отдалечените селски краища и възпламенила сърцата на момчета като Мусаши, и възможността те да последват неговия път вече се изпари.
Ето защо тъкмо собственият опит го доведе до решението да наблегне на дисциплината във възпитанието на Йори. Щом ще създава самурай, трябва да създаде самурай за бъдещето, а не от миналото.
— Йори.
— Да, господине.
Едва ли не преди още да го е повикал, момчето вече бе коленичило пред Мусаши.
— Слънцето почти залязва. Време е за упражнения. Донеси сабите.
— Да, господине.
Щом остави оръжията пред Мусаши, Йори коленичи и чинно помоли да започнат урока.
Сабята на Мусаши бе дълга, тази на Йори — къса. И двете бяха направени от дърво и предназначени за упражнения. Учител и ученик застанаха един срещу друг в напрегнато мълчание, с вдигнати наравно с очите саби. Хоризонтът бе поръбен с последните отблясъци на слънцето. Дърветата зад хижата вече тънеха в мрак, но ако човек се загледа натам, откъдето идваха гласовете на жетварите, през клоните щеше да види сребристата луна.
— Очите — обади се Мусаши.
Йори широко отвори очи.
— Моите очи. Погледни ги.
Йори положи всички усилия, но погледът му като че биваше буквално отблъснат от Мусаши. Вместо да гледа ядосано, очите на неговия противник сега го разбиваха. Щом опита отново, получи световъртеж. Започна да усеща главата си, като че не е негова. Ръцете, краката, цялото му тяло загуби опора.
— Погледни ме в очите! — нареди строго Мусаши.
Йори отново бе отклонил поглед. После пак се съсредоточи в очите на своя учител и вече забрави сабята, която държеше. Късото парче извито дърво стана сякаш тежко като къс стомана.
— Очите, очите! — повтори Мусаши, като леко пристъпи напред.
Йори се овладя да не се отдръпне — нещо, за което десетки пъти бе смъмрян. Щом обаче се опита да последва примера на своя противник и да се придвижи напред, нозете му се оказаха приковани към земята. Неспособен нито да тръгне напред, нито да отстъпи, той усети топлината на тялото му да се покачва. „Какво ми става?“ Тази мисъл като фойерверк избухна в съзнанието му.
Доловил прилива на умствена енергия, Мусаши кресна:
— Нападай!
В същото време сниши рамене, приведе се назад и сръчно като риба избягна удара.
Йори дълбоко си пое дъх, скочи напред, извъртя се и — видя Мусаши там, където бе стоял самият той.
Тогава противостоянието започна отново. Също като преди и учител, и ученик пазеха пълно мълчание.
Не след дълго тревата цялата бе в роса и веждата на луната се надвеси над дърветата. При всеки порив на вятъра насекомите за миг прекъсваха своята песен. Бе дошла есента и дивите цветя, макар денем да не привличаха погледа, сега изящно потрепваха, като покритата с пера дреха на някое танцуващо божество.
— Стига — каза Мусаши и свали сабята си.
Щом я подаде на Йори, двамата за пръв път чуха един идващ от посока на горичката глас.
— Питам се кой ли е? — каза Мусаши.
— Сигурно някой загубил се пътник. Ще иска да нощува.
— Иди изтичай и виж.
Щом Йори тръгна да заобиколи сградата, Мусаши седна на бамбуковата тераса и се загледа в равнината. Цветята бяха високи, с пухкави върхове, окъпаната от светлината трева имаше особен есенен блясък.
— Пътник ли е? — попита Мусаши, щом момчето се върна.
— Не, гост.
— Гост? Тук?
— Ходжо Шиндзо е. Върза си коня и ви чака отзад.
— Тази къща всъщност няма предна и задна страна, но струва ми се по-добре да го посрещна тук.
Йори изтича зад ъгъла на хижата с вика:
— Моля, елате насам.
— Много се радвам — обърна се Мусаши, с поглед, в който се четеше задоволството му от пълното оздравяване на Шиндзо.
— Простете, че толкова дълго не съм ви се обаждал. Предполагам, живеете тук, за да сте по-далеч от хората. Надявам се да ми простите тази неочаквана поява.
След размяната на поздрави Мусаши покани Шиндзо да седне при него на терасата.