Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Коджиро се настани на ръба на пейката срещу тях и попита собственика:
— Какво предлагате?
— Оризови ястия. Имам също и саке.
— На знамето пише „Донджики“. Какво значи това?
— Всъщност и аз не знам.
— Вие ли сте го писал?
— Не. Написа го един възрастен търговец, който спря да си почине.
— Ясно. Хубав почерк, трябва да кажа.
— Той разправи, че бил на религиозно поклонение, посетил светилищата Хиракава Тенджин, Хикава, Канда Мьоджин, всякакви там места и навсякъде направил големи дарения. Видя ми се много набожен и щедър.
— Знаете ли как се казва?
— Каза, че бил Дайдзо от Нарай.
— Чувал съм това име.
— „Донджики“ — е, на мен не ми е ясно какво значи. Но си помислих, че щом го е написал такъв добър човек като него, ще помогне да отблъскваме бога на бедността.
Съдържателят се засмя.
След като погледна в няколко големи порцеланови паници, Коджиро си взе малко риба с ориз, заля ориза с чай, махна с клечките си една муха и почна да се храни.
Един от другите посетители стана и надзърна през една от счупените дъсчици на сенника.
— Я погледни натам, Хамада — каза той на другаря си. — Онзи не е ли продавачът на дини?
Другият бързо отиде до прозореца и погледна навън.
— Да-а, направо той си е.
Продавачът, нарамил прът с кошници в двата края, бавно минаваше покрай „Донджики“. Двамата самураи излязоха тичешком от гостилницата и го настигнаха. Извадиха сабите си и срязаха въжетата, които придържаха кошниците. Продавачът политна напред заедно с дините си.
Хамада го улови за врата и го задържа.
— Къде си я завел? — попита той сърдито. — Не лъжи. Трябва да си я скрил някъде.
Другият самурай вирна върха на сабята си под носа на жертвата.
— Казвай! Къде е тя?
Острието на сабята застрашително потупа човека по бузата.
— Как е възможно някой с лице като твоето да мисли дори да избяга с чужда жена?
Продавачът, с поруменели от яд и страх страни, поклати глава, но после, като видя удобен случай, избута настрана единия от похитителите си, вдигна пръта от дините и замахна към другия.
— Значи искаш да се биеш, а? Внимавай, Хамада, този тук не е обикновен продавач на дини.
— Че какво може да направи това магаре? — изхили се Хамада, улови пръта и повали продавача на земята.
Като го възседна, той употреби въжетата, за да го върже към пръта.
Иззад него се чу вой като от убодено прасе. Хамада се извърна и лицето му бе обляно от порой дребни червени пръски. Със съвсем озадачен вид той скочи на крака и изкрещя:
— Кой си ти? Какво…
Змиеподобното острие се, понесе право насреща му. Коджиро се изсмя, и щом Хамада рязко се дръпна, безжалостно го последва. Двамата заобикаляха в кръг през тревата. Щом Хамада отстъпеше на лакът, Коджиро напредваше със същото разстояние. Щом онзи скочеше настрани, „Дългия прът“ тръгваше след него, непоколебимо насочен към своята бъдеща жертва.
— Коджиро! — извика изненадан продавачът на дини. — Аз съм! Спасете ме!
Хамада пребледня от ужас и си пое дъх с думите:
— Ко-джи-ро!
После се извъртя назад и опита да побегне.
— Къде тръгна? — излая Коджиро.
„Дългия прът“ проблесна в душния въздух, отнесе ухото на Хамада и дълбоко се заби в плътта под рамото му. Хамада свърши на място.
Коджиро без да се бави разряза въжето и освободи продавача на дини. Мъжът се поотмести, седна чинно и се поклони. Остана така, засрамен да покаже лицето си.
Коджиро избърса своята сабя и я върна в ножницата. Лекичко усмихнат на забавното положение, той попита:
— Какво ти е, Матахачи? Толкова нещастен ми се виждаш. Още си жив все пак.
— Да, господине.
— Стига с тия приказки — „да, господине“. Я ме погледни. Много време мина, а?
— Радвам се, че сте добре.
— Че защо да не съм добре? Трябва обаче да кажа, че ти си се заел с необичаен занаят.
— Хайде да не говорим за това.
— Добре. Събери си дините. После — знаеш ли, защо не ги оставиш в „Донджики“?
Коджиро гръмко извика собственика, който им помогна да струпат дините зад оградата на гостилницата.
Коджиро извади четката и мастилото си и написа на една от дъските: „До интересуващите се: Удостоверявам, че лицето, убило двамата лежащи на това празно място мъже, съм аз, Сасаки Коджиро, ронин, живущ в Цукиномисаки.“
После се обърна към съдържателя:
— Това трябва да осигури никой да не ви безпокои заради убийствата.
— Благодаря, господине.
— За нищо. Ако случайно дойдат приятели или роднини на убитите, моля, предайте им от мен, че няма да избягам. Ако искат да ме видят, по всяко време съм готов да се срещна с тях.