Беглец по равнините
- Автор: Макдональд Йен
- Серия: Евърнес #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-033-3
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Стимпанк
Электронная книга - «Беглец по равнините». Краткое содержание книги:
Разбиваща приключенска литература, която се простира в мултивселената, без и за момент да изгуби самообладание или чувството си за стил. Иън Макдоналд е един от великите писатели на научната фантастика, а дебютът му в янг адълт литературата е всичко, на което можете да се надявате: романтичен, наситен с непрестанно действие, безкрайно изобретателен и надарен със собствена душа. Кори Доктороу
Жестоко до козирката. В тази стиймпънк история на Иън Макдоналд Лондон се възправя до умопомрачителни мащаби със своите стъписващи кули, мръсни улици и впечатляващи герои, които без колебание влизат в битка един за друг. Това е от онзи вид фентъзи с въздушни двубои и нажежени до червено оръдия, от който ми се иска да проникна в реалността на описанието, да се присъединя към ветровиците и да се понеса към небесата. Паоло Бачигалупи, Майкъл Дж. Принц (автор на Ship Breaker)
Атлетичен, гениален и винаги на стъпка напред в играта, Еверет е прекалено съвършен, но това по никакъв начин не отвлича вниманието от забавлението в книгата. Макдоналд пише с научна, литературна изтънченост и лукаво чувство за хумор. Прибавете неспирния екшън, ексцентричните персонажи и отлично изградената авторова вселена, и тази първа книга от поредицата „Евърнес“ се оказва победител. Publihers Weekly
Какво удоволствие — да открием научна фантастика, основана на реални научни концепции […] В своя дебют за тийнейджъри Макдоналд изгражда един свят, който е различен точно колкото трябва, за да очарова читателите и да ги накара да повярват […] Блестящото въображение, пулсиращият съспенс и искрящата проза карат книгата да се откроява. Kirkus
Изобретателна, интелигентно измислена […] първокласна приключенска история. Тази книга е не само отличен фантастичен янг адълт по отношение на привлекателните герои и стилистиката в нея, но чисто и просто е добра фантастика по начин, който почти изобретява наново и вероятно ще пристрасти читателите към идеята за паралелните вселени. Забавно. Locus
Еверет почувства как в стомаха го пронизва ледено острие. Очите, мозъкът, сърцето му пламтяха. Мускулите на корема му се свиха в спазъм. Той се олюля замаяно в клатушкащия се влаков вагон.
— Пуленето. Пак го правиш. Седни си, оми, преди да си се гътнал.
Изтръпнал от шока, Еверет седна. Момичето остави предпазливо Доктор Квантум на седалката.
— Картите. Веднага.
Еверет сложи тестето до машината. Ръката на момичето се стрелна като змия и прибра мълниеносно картите в джоба на куртката си. Еверет върна Доктор Квантум обратно в раницата и затвори ципа. Забеляза, че момичето не отделя очи от компютъра.
— Нее, в смисъл очевидно е, че не е от този свят — каза тя. — Тук нямаме такива. Пластмаса, нали? Истинска, оригинална пластмаса. Страхотия. Откъде го имаш, а? Свил ли си го? Ааа… схващам. Не е само комптаторът. Ти също, нали? И ти си прекрачил равнините. Кой свят? Не е З2, там са с големите претенции. А ти, друже… Ами… Не мисля. Тъй че откъде си? Да не си от онези наноубийци от З1?
— Кое от З1?
— Така казват. Че изглеждат точно като нас, но вътре са някаква каша от нанотехнология. Можеш да познаеш само ако ги погледнеш право в очите, в черната част, и очите им са като на мухи. Разбира се, ако си достатъчно близо, че да направиш нещо подобно, вече ще са ти изяли мозъка.
— Истина ли е това?
— Какво да е истина, оми?
— За З1?
— Нее. Просто история. Никой не знае. От З1 ли си, друже?
— Погледни в очите ми. — Момичето се наведе напред. Ухаеше на пачули, като Готи Ема, и на нещо мускусно, земно, което Еверет не успя да разпознае. Стори му се, че този аромат е прекалено зрял за нея. Предположи, че е на около тринайсет години. Не го биваше много в познаването на възрастта при момичетата. За момент тя задържа поглед върху Еверет, след което отвърна очи.
— Нее… Жужирам те. Откъде си? Честно?
— З10.
— З10? Къде е това, какво е това? Не съм чувала за З10.
— Осъществихме контакт с Множеството през февруари тази година. Имаме обмен на специални пратеници.
— Нее. Не съм чувала за нищо подобно. Макар че кой знае какви ги вършат в онази голяма кула и какво общо има всичко това с цената на сиренето.
— Доста, ако целта ти беше да ми откраднеш компютъра.
Момичето се сви като попарено от срам, но позволи на ръката си леко да погали раницата на Еверет.
— Оо, ама това е бона… Всички ли имат такива играчки там, откъдето си ти?
— Технологията е нова, но не е нещо специално. Всички разполагат с портативни компютри. — Еверет извади телефона си и го включи. — Тук няма как да хвана сигнал, но това е мобилен телефон. Само дето си има всички тези приложения и музиката ми е в него, и снимките, и… мисля, че го наричате Интермрежа, както и прилична фотокамера. — Той снима зяпналото момиче и ѝ показа снимката. Тя скри лице в ръцете си, отново засрамена, след което взе телефона, за да се погледне. — Можеш да я увеличиш с пръсти — обясни Еверет, като ѝ показваше как да управлява екрана.
— Бонару — каза момичето. — Бива си ви от З10. Почти като онези другарчета от З4, но при тях е онази работа с Луната. Е, хубаво де, значи вече знам нещо за З10. Но училищните ви униформи са гадни. И накъде си тръгнал?
Еверет не отговори. Още ѝ нямаше доверие.
— О, не ми ги разигравай тия, оми. Бегълците по равнините, разните му там учени, бизнесмени и другарчета пратеници… тези се возят наоколо в лимузини с телохранители, скокови пистолети и всичко останало. А ето те и теб, возиш се по трафалгарската линия, облечен като идиот, с технология за милион динари от З10 по теб. Знаеш ли къде отиваш, оми?
Еверет продължаваше да не отговаря. Влакът се гмурна в отвор, изчезващ във фасадата на чудовищна жилищна сграда. Тракането на релси и двигател прерасна в рев: намираха се в тунел. Вагонът се осветяваше от проблясъците на искрите от електрическата линия. Еверет зърна прозорци отвъд прозорците, кратки картини от чужди животи. Момичето се примъкна по-близичко до него:
— Оми, оми, оми, досега броях спирките. Освен ако не слизаш на следващата, отиваш там, накъдето съм тръгнала и аз. Последна спирка. Крайна гара. Всички да слизат. Не си бил там. Ще ти трябва екскурзовод.
— И защо да ти се доверявам? Дори не знам как се казваш.
Момичето се изправи сковано, с обидено изражение.
— Е, и аз мога да кажа същото за теб, беглецо по равнините.
— Еверет. Еверет Синг.
— Прилича на име на ветровик.
— Пенджабско е.
— Божичко, ама ти наистина не знаеш нищо, нали, Еверет Синг? Разбираш ли сега, аз например… Нее. Да го кажем по следния начин: там има разни приятелчета, които ще ти задигнат шаренийките от пластмаса и дори тъпите дрешки, ако сметнат, че могат да изкарат някой шилинг за тях, след което ще ти изрежат бъбреците в знак на лична благодарност. Еверет Синг, Еверет Синг, какво правиш тук?