Беглец по равнините

Тъканта на газовите клетки беше мека като течност, толкова гъвкава, че момчето си помисли, че би могла да изтече през пръстите му, лека като дъх. Когато я подръпна, изведнъж се втвърди, но после отново се отпусна и омекна.

— Какво е това нещо?

— Въглеродни нанотръби — каза Сен. — Всичко в Евърнес е от въглеродни нанотръби. Здрави като стомана, леки като желание.

— Ние нямаме нищо подобно — каза Еверет.

— Нещо, което нямаш, а, Еверет Синг? — Сен припна нататък. — Ще дойда да те взема сутринта. Тук си в безопасност, никой не знае за това място… но не се скитай наоколо. Изчакай да дойда.

Тя размърда пръсти за довиждане и изчезна. Еверет се излегна предпазливо на купчината. Беше дълбоко, податливо. Меко. Придърпа го около себе си като палто. Умората се стовари върху него като свлачище. Сънят започна да го дърпа надолу, но успя да се пребори да остане буден, за да увие Доктор Квантум в корабна коприна като муха в паяжина и да легне върху него. Не можеше да разчита, че Сен няма да се прокрадне през нощта и да направи втори опит. Защото компютърът беше бона. Еверет вдигна очи към огромните сфери на газовите клетки. Въздушен кораб. Намираше се на въздушен кораб. Въздушен кораб на друг свят. Паралелна вселена. Тази сутрин се бе събудил на една Земя. Вечерта щеше да заспи в друга. Моментната паника го скова, след което потъна презглава в здрав сън.

А сега беше буден и все още се намираше на въздушен кораб и на паралелна Земя. Утринната светлина превръщаше отворения шлюз в плувен басейн от светлина. Въздухът в отсека беше толкова студен, че виждаше дъха си. Еверет отново погледна нагоре към подемните клетки. Възхити се на ефикасния начин, по който бяха пакетирани в наличното пространство — което си беше класическа задача от математиката, — как оребряването на корабния скелет ги вземаше предвид, високо разположените пешеходни пътеки, мрежите за катерене и по-бързо придвижване, алпинистките въжета, които се люлееха от покритието на обшивката в горната част на корпуса, лебедките, монтирани на релси по тавана. Еверет подскочи от съскащия звук, който се разнесе, когато един клапан изпусна пара под налягане. От опорните мачти капеше обилна кондензация. Студът беше просто възмутителен. Но инженерната мисъл в конструкцията го изпълваше с уважение. Еверет притисна по-близо до себе си раницата с Доктор Квантум и последва любопитството си. Палубата под краката му бе от метална мрежа; под тях имаше цистерни за баласт и нещо, което наподобяваше акумулатори за тръбните витлови двигатели. Какъв странен свят, където да израснеш, помисли си Еверет. Странен свят в странния свят. Нищо не беше солидно; нищо не беше веществено; нищо не беше закотвено към земята. Плаващ свят, който се поместваше с всяко подухване на вятъра. Пред него имаше стълбище, водещо към главната пътека, която минаваше като гръбнак между редиците от газови клетки. Стъпалата изглеждаха крехки и чупливи като лед. Поеха с лекота тежестта на Еверет. Той подскочи няколко пъти върху тях. Дори не скръцнаха. Здрави като диамант. Щом се озова на пътеката горе, той погледна напред и назад по протежение на корабната ос. В едната посока мостик, в другата — кърма. Имаше ли спомен от снощи как е ориентиран корабът? Отиде при най-близката газова клетка. Издуваше се предизвикателно, обхваната от мрежата, която я свързваше с корабния скелет. Тъканта ѝ изглеждаше разширена и разтеглена като детски балон. Еверет я смушка с показалец. Тъканта поддаде. Натисна пръста си в клетката почти до последното кокалче. Тъканта се деформира плавно около него. Значи по този начин хората от този свят бяха решили инженерния проблем с деликатността и непригодността на материалите, обрекли на неуспех старите водородни цепелини от света на Еверет. Въглеродни нанотръби, гъвкави под слабо напрежение, твърди при внезапно натоварване. Време за експерименти. Той сви юмрук и засили ръка колкото можеше по-назад, за да удари тъканта.