Конан — защитника на трона [bg]

Деметрио се разтрепери.

— Нямаше ли да бъде по-просто да я убиеш?

Лордът с лице на ястреб му хвърли поглед, който изглеждаше още по-смразяващ заради привидната добронамереност.

— Един крал трябва да мисли как да даде на поданиците си нагледен урок. Който си науми да ме предаде, нека хубавичко си спомни за съдбата на Стивъна, пък после да предвиди своята собствена. Би ли ме предал сега ти, Деметрио?

С уста, пресъхнала дотолкова, че не можеше да произнесе нито дума, парфюмираният младеж поклати глава.

Вегенций нахълта в стаята със смях.

— Трябваше да ги чуете как плачат и се мотаят. Сякаш сълзи и вопли могат да спрат мечовете ни.

— Значи ги ликвидирахте? — попита Албанус. — И избихте всичко живо под тоя покрив? Слуги и роби също?

Грамадният мъж с квадратно лице прокара широк пръст под гърлото си с груб смях.

— Всичко отиде под ножа! Имаше един — Лукас му било името, сякаш глупавото му име има някакво значение — та плака като жена и рече, че не той, а някой си на име Конан трябвало да извърши цялата работа. Ама какво… Какво те измъчва, Албанус?

Ястребовото лице на лорда бе пребледняло. Погледът му се впи в очите на Деметрио.

— Конан. Името на човека, от когото ти откупи меча. — Деметрио кимна с глава, ала Албанус, въпреки че се взираше в него, виждаше други неща. Започна да шепне, като несъзнателно произнасяше мислите си на глас: — Съвпадение? Това е работа на боговете, а когато те оплитат по този начин конците на човешките съдби, значи искат нещо да се случи. Нещо, което може да донесе смъртна опасност за амбициите ми. Не бих посмял да рискувам.

— Не може да бъде един и същ човек — възрази Вегенций.

— Двама с такова варварско име? — пресече го Албанус. — Не смятам така. Намери го! — Обсидиановият му взор прониза поред двамата мъже и ги накара да изтръпнат заради злобата, която пулсираше в зениците. — Искам главата на Конан!